Пламен Даракчиев

­­­Н­яколко думи за Решение № 11 на Конс­титуционния съд ­

Вчера Конституционния съд отмени чл. 3 от Правилника на Народното събрание на Народното събрание. Последици за народното ни представителство – било с положителен, било с отрицателен знак – едва ли ще има. Човек не може да не се посмее искрено на аргументите на конституционните съдии що се отнася до правата на българските народните представители и опасността от тяхното ограничаване.

Отворете Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и бързо ще се убедите, че съвсем не става дума за правата на депутатите, а по скоро за правото на техните политически партии.­

Разбира се, че кой ще стане един от заместник-председателите на Народното събрание

Днес един млад блогър, на когото иначе симпатизирам сведе неолибералните идеи до най-обикновена конспирация на големите корпорации. И така ми припомни времето, когато комунистическия печат у нас громеше капитализма, монополизма и корпирациите, извличащи свръхпечалби на гърба на наемния труд.

На днешния ден преди двайсет години като всички останали бях зашеметен от случващото се, от радостта около мене, от невижданото струпване на хора и дори от придобилата човешки размери катедрала „Св. Александър Невски”. Нещо обаче не ми достигна, за да изкача стъпалата към храма и да застана зад моя профсъюзен другар Коцето Тренчев. Останах си сред множеството, от лявата страна на площада, дори не в първата редица. И тогава, и днес знам едно – това не беше моя митинг. Нито пък вашия. Нашият митинг трябваше да бъде два дни по-рано под прозорците на Партийния дом, където другарите провеждаха първия си следдесетоемврийски пленум. Не стана. В квартирата на Стефан Гайтанджиев на ул. Фритьоф Нансен надделя партийното дисидентство, а лулата на Стефан Продев прикади първия тамян на бъдещата нежна революция. Двайсет години по-късно в студиото на Ретв за малко да подхванем спор с Петър Берон за това къде е бил организационния комитет – в претъпкания хол на Гайтанджиев или в по-рядко населения апартамент на Анжел Вагенщайн. Отвратително! Така, както днес е отвратителна трибуната на митинга от 18-ти ноември. И още по-отвратителна – поканата към софиянци, която Румяна все пак е прочела в ефира на „Свободна Европа”. В нея пише: „Нашият призив е: „1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна...” Точно с този лозунг предният ден БКП покани своите членове и привърженици на площад „Народно събрание”. За нейна изненада митингът се провали, а няколко хиляди от участниците отидоха пред Партийния дом, скандирайки „Убийци!” и „Оставка!”. Съжалявам, че не бях с тях.

Днес следобяд, екип на БТВ дойде у дома за да си говорим за Кръглата маса. По този повод порових в архива си, а после в Интернет, за да си припомня събитията от преди двайсет години. И тогава попаднах на решението на Политбюро от 26 декември, потвърдено два дни по-късно от Пленума на ЦК на БКП. В него Партията приветливо и почти благодушно изразява желание за разговор, както с братската БЗНС, както с Димитровския Комсомол, така и с „нововъзникналите неформални и обществени структури и движения. „Разбира се с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава.” По-подробно текста можете да видите тук.
Ето ти изненада. Нима преди двайсет години сме приели това решение за отговор на декларацията на СДС за кръгла маса и преговори с тогавашното правителство ?

На този ден преди двайсет години няколко хиляди софиянци се струпаха на площад „Св. Александър Невски” в пространството, където днес е служебния паркинг на парламента. Целта на шествието и митинга, организирани от Екогласност бе връчването на събраните подписи в защита на Рила и Места..

Извадката, както казват социолозите бе повече от интересна. Яйце да бе хвърлил човек щеше да падне на главата или на доктор на науките, на философ или пък писател. Сега си мисля, че това бе първият и последен митинг на една част от онези, които по времето на режима наричахме интелигенция. И по-точно на поколението, еднакво отдалечено, както от студентската скамейка, така и от признанието и успеха на зрялата възраст. Въпреки напрежението и страха от възможни провокации бе тихо и спокойно. Нямаше речи, нямаше бурни скандирания, нямаше я атмосферата на по-сетнешните вихрушки на същия този площад.

Докладът на ведомствот­о или за това как българските служби нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили

­Видяхте ли вече ­доклада на ДАНС, публикуван в Интернет ? Ако не сте – прочете го. Отдавна не съм виждал толкова убедително писмено доказателсво, че в България има политическа полиция. Какво да мисли човек след като чете заключение от типа на това, че” група лица целенасочено и тайно работи в посока предизвикване на кадрови промени в министерства и структури в държавната администрация” или, че „публикациите в един сайт целят атака срещу правителството и премиера. Нито едното, нито другото попада в особения раздел на Наказателния кодекс, наречен „Престъпление срещу републиката”. Ето защо при тикава заключения в доклад на една служба, чиято цел е защита на сигурността на гражданите, а не на правителството, най-вероятно авторите на доклада ще бъдат незабавно и дисциплинарно освободени.

Не днешната дата преди двайсет години ми излезе цицина на челото. Не от полицейска палка, а от горния ръб на вратата на камионетката, в която ме набутаха. И не защото съм се съпротивлявал, а тъй като проявих любопитство. Почти ме бяха довлекли до вратата, когато от отсрещната страна на „Раковска”, откъм театъра на армията, се чу страхотен рев: у-у-у-у. Бях чувал такова нещо само на националния стадион. И то на големи мачове. Момчетата с вратовете се стъписаха, униформените също. Тълпата изпълнила тротоара от Чешкия център до бившия "Руски" отново изрева у-у-у-у и така предизвести какво ще има да става по софийските улици само след броени дни. Сигуно съм се бил унесъл, като овчарче попаднало на коледен концерт на Виенската филхармония, защото, когато ме сграбчиха отново не се усетих и чукнах челото си в горния ръб. После бодро измъкнах от чантата заявленията за членство в „Подкрепа” и набързо спретнахме секция в камионетката със затъмнени прозорци.

Днес новият директор на държавния архив професор Бакалов напомни за българските архиви, задигнати от съветски окупатори през 1944 година. В така наречения особен архив е цялата ни дипломатическа история за периода 1878 – 1944 година, царския архив, архивът на националната ни банка и какво ли още не. Грабежът, разбира се е продължил и след това, като редица свитедели* твърдят, че е изнесена цялата строителна, технологична и картографска информация за обекти на "българо-съветската дружба", включително АЕЦ „Козлодуй”.

Както е известно голяма част от информацията за последната е класифицирана. Т.е. строго охранявана държавна, недостъпна дори за българските граждани. Самите обекти, и АЕЦ Козлодуй и площадката в Белене са в обсега на действие и защита от специалните служби, за което дори има специално постановление на Министерския съвет № 181 от 20 юли, т.г.

Днес, благодарение на Радан Кънев, успях най-сетне да видя текста на предизборното споразумение между ГЕРБ, СДС и ДСБ. Удивителното в случая е, че линкът на блогъра сочи не към сайта на партията, на която е заместник-председател, нито дори към страничката на СДС. Линкът е към сайта на ГЕРБ, единственото място, където може да се намери и прочете документа. Както се казва в такива случаи – коментарът е излишен.