Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Европа и ние

Как да не бъдем унищожени

"Ако Европа си позволи да се поддаде на някакъв прикрит неутралитет, а Америка възприеме някаква прикрита форма на изолационизъм, то всичко това, което в продължение на цяло поколение е било празнувано в тази зала, ще бъде застрашено."

Из реч на Хенри Кисинджър в Аахен

Срам наш, насущний

Вчера бе убит млад бежанец пресякъл незаконно границата ни. Невъоръжен. Вероятно влязъл в страната заедно с група бежанци, за да търси по-добър живот у нас  друга страна от ЕС. Изпитах дълбок срам, заради истерията и масовото одобрение на действията на граничните полицаи, която се развихри в медиите и социалните мрежи. И заради това, че мнозина провидяха в убийството национален героизъм, проявен от полицая Вълкан Хамбарлиев.

Категории: 

Как да се отнасяме с Русия

или защо русите наистина разбират (само) от сила

Тези дни моят приятел, преводачът Огнян Дъскарев, писа на стената си във Фейсбук за политическата коректност. По-конкретно за твърде актуалната напоследък разделителна линия, прокарвана от западни политици и публицисти що се отнася до Путин и до руския народ.
Мисля, че той напълно прав. Погрешно е да разсъждаме за Путин, за неговото обкръжение и авторитарното му управление, без да си даваме сметка за това, че огромната част от руснаците го подкрепят. И него, и този тип управление. При това твърде категорично (81 процента по данни от 30.12.2014 г.).

Драма ще има, но не и драхма

Сега гърците ще сърбат попарата на изборното си законодателство и на правилото, че победителят на изборите получава 50 депутати бонус. Но само толкова. Не вярвам в драматичния сценарий. Прав е опитният Мартин Шулц, който каза нещо от рода, че новият премиер на Гърция Алексис Ципрас ще трябва да се съобразява с реалностите. Реалностите, разбира се е евфемизъм. Тежко му на Ципрас, след неизпълнимите обещания, които раздаде и дивия популизъм украсен с младежката му усмивка.

Пост фактум и от немай къде

Мониторингът на ПАСЕ върху съдебната власт, медиите изборите в България остава. За разлика от наблюдението върху правосъдието и вътрешния ред в ЕС, тук сме без румънците. И оставаме единствената наблюдавана страна, член на ЕСС, измежду 47 държави в Съвета на Европа. Но това едната страна на въпроса.

Какво казваме на европейците в едно иначе смислено и важно писмо

Другата, по-неприятната е ясно изразена в писмото на 8 авторитетни български неправителствени организации *, които настояха пред ПАСЕ наблюдението върху страната ни да продължи. Какво ли отчаяние трябвало да ни е обхванало всички нас, българите, за прочетем още в началото на писмото следната констатация: „Устойчиви реформи в България могат да бъдат гарантирани само посредством ангажиране на международните институции.” ? Опитайте се да поставите на мястото на отсрещната страна, която чете това ужасяващо признание в иначе смисленото писмо. Още повече, че по нататък това признание е обстойно защитено в специален раздел , озаглавен недвусмислено „Значението на продължаващата международна подкрепа и мониторинг”. В него е назован пределно ясно мотива на неправителствените организации да настояват за продължаването на мониторинга: „За съжаление, правителството и Народното събрание са доказали по много поводи, че игнорират предложения и апели на неправителствения сектор. Само когато международни организации застават зад инициативите на гражданския сектор, те биват взети предвид от правителството. „

Горната камара отдавна издиша. И то не само като състав

Сега, когато се вихри скандала около новоизбраните конституционни съдии, а премиерът Борисов е дълбоко загрижен за крехкото здраве на Венета Марковска, струва ми се, че встрани от дебата ще остане големия въпрос: а що за Конституционен съд имаме?
Вярно, през годините на прехода около него бе тихо. Даже подозрително тихо. Вярно, свикнахме той да е пристан на бивши политици или място за отдих за изпълнили дълга си съдии и прокурори. Но те пък ни се отплащат с достолепие и стоят предвидливо извън светлините на рампата. Вярно, решенията му бяха и добри и не толкова добри. А понякога никакви. Но, ако питате мен едно от тях бе достатъчно,за поемем всички ние, българите един огромен и безмислен товар. И да загърбим най-важната, жизненоважната рефрома в правосъдието. Решение № 3 от 2003 година, разбира се. Решението, с което Конституционния съд постанови, че структурната реформа в съдебната власт (изваждането на прокуратурата от нея) e по същество промяна във формата на държавно управление. Разбира се, това не попречи на същия този съд по-късно да приеме, че членството ни в ЕС и промяната в Конституцията, с която прехвърляме правомощия и суверенитет, не изискват Велико народно събрание.
С други думи никой народ, никъде другаде по света не е отнасял от своята горна камара такъв звучен шамар. И никога не е била затръшвана под носа му толкова нагло вратата към правовата държава.

За една полезна, но повече теоретична дискусия

Защо за разлика от Западна Европа у нас ислямизма трудно ще проникне

Тези дни в печата припламна интересна дискусия *. Любопитното в нея бе изведено в статията на Огнян Минчев „Нашият потенциал на опитни зайчета се изчерпа”.. Една от стрелите в нея е към „групата либерално мислещи хора”, която предпочита да има опоненти Сидеров, Расате и последователите им”. Би могло да се каже, че след тази кратка дискусия у нас е налице първият смислен сблъсък извън досега познатия ни контекст. (.либерали и националисти). И сблъсъка е между „мултикултурните либерали” и противниците на мултикултурализма. Той, разбира се, е доста закъснял.
Но освен, че е закъснял, той е така да се каже доста опредметен. И дори подозрително, актуален.
Преди, обаче да си кажа мнението, съм длъжен да каже следното. Нито имам емпиричните наблюдения на Антонина Желязкова, нито тези на Мишо Иванов, нито на който и да е изкушен от темата. Още по-малко пък имам подготовката и професионалния поглед на Огнян Минчев по въпроса. Мога да кажа само

Президентът и гражданите

Сравнително блиц-изследване в страните от Източна Европа
 

В Чехия се задават президентски избори. След промяната в Конституцията за първи път държавният глава ще бъде избиран пряко от гражданите, а не на съвместно заседание на двете камари в парламента, както беше досега. Този късмет нямаха както първият президент – покойният Вацлав Хавел, така и сегашният – Вацлав Клаус, който приключва втория си и последен мандат на поста. Така сред новите демокрации в източноевропейските страни, непряко избраните президенти вече са изключение, сведено единствено до Унгария и Естония.

Страници