Блогът на Пламен Даракчиев

Днес празнува своя двайсет и втори рожден най-старата и единствена оцеляла демократична партия в Източна Европа. По ирония на съдбата, нейното дълголетие е призвано да напомня с всяка изминала година за несбъдната синя мечта. Ако трябнва все пак да се разкаже приказката с няколко думи, то тя изглегда така:

В едно далечно време, когато още не е ясно дали е зора зазорила или са се две нощи смесили, демократичните хора нас решили да се разделят на партии, да направят коалиция, да обкръжаг режима отвсякъде и така по-лесно да му видят сметката. Задачата се оказала невъзвможна, защото всяка партия имала своя идея за бъдещето. Един искал партията му да управлява с таланта на целия народ, друг само с енергията на предприемчивите, трети настоявал за връщане на земята в реални граници.

Още няколко щриха към учредяването на СДС

Не се наемам да твърдя, че Луканов и другарите от Политбюро са създали българската опозиция. Да печели време и да действа подмолно така, че да забави появата на обединена антикомунистическа позиция най-вероятно е било естественото поведение на режима. Но случилото се в края на ноември и форматът, в който бе учреден СДС на 7 декември бе направо жокер за комунистическата партия. Вместо монополитно и стегнато антикомунистическо обединение, срещу нея се изправи хлабава и неясна коалиция от сдружения и прясно създадени политически партии.
 

Запознаства около учредяването

Както споменах и в предишния постинг, броени дни преди решението на 7 декември следобед, ние хората, които трябваше да се подпишем, все още любопитствахме за имената си. Останало ми е в главата как седя и пуша по време на едно от  почивките в мазето на Института по социология. По някое време Петко Сименов идва и води със себе си дребен възрастен човек с мустачки и жив, любопитен поглед. Разбирам от него, че отдавна иска да се запознае с мене. Здрависваме се и чувам името – д-р Петър Дертлиев. С известно неудобство разбирам, че бил политзатворник, народен представител

Как изглеждаше бъдещата коалиция към 9 ноември 1989-та

Всъщност никак не е трудно да обясним опасенията на върхушката в БКП. Стига да се върнем на датата 9 ноември и да си припомним така наречените неформални сдружения. Те бяха пет на брой – Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност“, Независимото дружество за защита правата на човека, профсъюза „Подкрепа“ и Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Сред тях най-многобройна и с присъствие в много от големите градове бе „Подкрепа“, набрала в скорост в дните на Екофорума, когато режима бе охлабил хватката. Другите две сдружения, които имаха структури в страната бяха „Екогласност“, но най-вече Независимото дружество, в което освен българи членуваха турци от Казанлъшко,и Лудогорието и българомохамедани от Благовградско.
Най-малоброен, но със значителна относителна тежест, поради контактите с Политбюро бе Клубът.

Преди 22 години на днешния ден се е състояла срещата на Андрей Луканов с десетина представители на още неродената опозиция. Привържениците на конспирацията твърдят, че в дома на Хайтов * е било благословено раждането, но струва ми се, че нещата стоят тъкмо обратно. Макар повечето от участниците да твърдят, че срещата е опознавателна и без център на разговора, все пак един от тях - Петко Симеонов открехва завесата – покойният сценарист на прехода повдигнал въпроса за готвеното обединение на неформалните сдружения. Той натъртил, че „не е удачно толкова разнородни сдружения да се обединяват и съобщил, че Политбюро е против.“
Струва ми се, че казаното от Луканов е ключът към една загадка, загадка, признавам и за мен самия. А тя е: защо след като разговорите за обединение на опозиционните сдружения вървяха още от времето на Екофорума, след 10 ноември по темата настъпи дълго затишие. За период горе-долу от три седмици. Днес този период може и да не ви изглежда толкова дълъг, но на фона и скоростта, с която се развиваха събитията у нас и в Източна Европа, това е прекалено много време. Впрочем, през това време вече бяхме свидетели на първите иронични подмятания в западния печат, че на българите им трябва цяла седмица, за да направят митинг.
Като се връщам назад през годините, мисля, че иронията е основателна и що се отнася до появата на организираната опозиция – близо 4 седмици след преврата в БКП.
---

E, доживях и това – човекът, който преди осем години обяви края на прехода в една дискусия на списание „Разум“, днес заяви, че не е имало преход, а български посткомунизъм.
Бих казал, че това е напредък. Едно е да тичаме назад-напред и да казваме „мерси“, докато миналото ни налага с тигана по главата, съвсем друго да се огледаме и да решим какво правим. Разбрах го преди много години, още като ученик и начинаещо перо в школата по бокс в Кърджали. По-точно по време на разгорещен спаринг,когато младеж от по-горна категория ме просна на пода и разбрах, че не е проблемът да се изправя, а това как ще продължа.
Но това, че постепенно, бавно и мъчително откриваме топлата вода е само едната страна на въпроса.

Малък конспект по история на най-новото българско време

Днес е ден за размисъл. Не за избирателите, които криво-ляво свършиха своeто преди броени дни, а за историците. Не за друго, а защото все още много въпроси тегнат над първите седем месеца на демокрацията у нас. Казвам седем месеца, защото събитията, под чийто знак живеем и днес се развиха тъкмо в този период – 10 ноември 1989 година – 14 май 1990 година, когато бе проведено последното заседание на печално известната Кръгла маса.
Поне според мен, този период бе белязан от седем тежки грехове на тогавашната опозиция:
1. Дирижираният от Политбюро на БКП митинг на 18 ноември 1989-та – като време, като място и като искания на опозицията.
2. Учредяването на коалиция, а не монолитно антикомунистическо движение подобно на другите източноевропейски страни.
3. Разпускането на митинга на 14 декември от лидерите на СДС.
4. Спирането на втората вълна на нежната революция и националната стачка в края на декември, заради Кръгла маса, а не заради преговори за избори и мирно сдаване на властта от комунистите.

Не знам как ще е днес, но на 10 ноември 1999 година цял ден и цяла вечер по телевизиите вървяха кадрите от прословутия пленум на БКП. Оттогава ми се е забила в главата една анкета с видни български политици с въпрос: спомняте ли си какво правихте на 10 ноември? Отговорите, включително и тези лидерите на управляващата коалиция СДС, си приличаха удивително. Един каза, че тъкмо излизал от адвокатската си кантора, когато го срещнал приятел и му казал, че Тодор Живков е паднал, друг пък чул новината от транзистора на работното си място, трети бил в отпуска и му позвънили у дома . Нищо особено. Само дето всички сме си били по работните места и сме вършили обикновените и всекидневни задължения. И всеки, разбира се е зарадвал на падането на диктатора.
\r\nГрях ми на душата, но аз се зарадвах на друго. По ирония на съдбата същият ден сутринта бях получил призовката за разпит в качеството ми на следствен. Така че честна дума, първата ми мисъл беше, че може би съм отървал кожата.

Имам една и аз. Тя е от май 1991 година, пак пред задния вход. Репортерът на вестник „Дума” ни бе хванал усмихнати, навярно щастливи от тази окончателна крачка навън. Навън от „червената кочина, както скандално се бе изразил по онова Янко Янков, един от хората, който посрещна 10 ноември в затвора.

Месец и половина по-късно, на днешния 12 юли, пак през задния вход на най-новата ни история, комунистите прокараха днешната Конституция. И когато виждаме периодично начело на държавата ни тук цар, ту генерал, на когото парламента е подведомствен не бива да смятаме, че е това е случайно. Защото можеш да очакваш от мимикриращият комунист да се откаже от монопола на властта и това вече се е случвало. Да очакваш, обаче,от него разделение на властите и овластени граждани е все едно дяволът да ти чете евангелието.

Но както и да, щях да пропусна, че за разлика от преди двайсет години, днес на парламентът се вее знамето на ЕС. Тъкмо в това е проблемът. Не е достатъчно само да влезеш в храма, трябва и да се прекръстиш.

20 от години от едно не толкова народно и още по-малко велико, народно събрание

Да, така беше. Точно на тази дата преди 20 години сутринта ни натовариха на автобуси и потеглихме за Велико Търново. В Конака б­яхме натъпкани като сардели /400 човека/, за сметка на това бяхме закичени със здравец. Също така за всеки имаше фотография – и поотделно и в група. Аз бях до Илич Цветков, когото не съм чувал отдавна, но знам, че продаваше чорапи на един от софийските пазари. Да не забравя, че по пътя имаше сандвичи и безалкохолно. Въобще него ден не сме се грижили за нищо друго, освен да се изкъпем сутринта. На почивката, когато автобусите спряха, мисля на Ябланица, казах на Андрей Луканов, че тази работа /с фалшифицираните избори/ не е на хубаво, но той ми каза, че е важно да няма кръв. Каза ми ей така, усмихнат и ведър, загледан в бъдещото. А за него то беше съвсем близко – оставаха му 6 години, но още не знаех.

Из решението на 26.12.1989 г. Политбюро на ЦК на БКП от 26.12.1989 г.:

.........................

“… В изпълнение на утвърдената от Пленума на ЦК на БКП от 11-13.12.1989 г. нова политика на открит, конструктивен и честен политически диалог с всички обществено-политически сили в страната, с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава Политбюро на ЦК на БКП на днешното си заседание реши:

1. Предлага да се проведе среща на ръководствата на БКП и БЗНС като управляващи партии за анализ на съществуващата ситуация в страната и за обслужване на неотложните проблеми и мерки за по-нататъшното развитие и преустройство на НРБ.

2. Предлага на ръководствата на нововъзникналите неформални и независими обществени структури и движения да се проведат консултации около Кръглата маса по основните въпроси за преустройството на НРБ.

Постинг с продължение

Днес следобяд, екип на БТВ дойде у дома за да си говорим за Кръглата маса. По този повод порових в архива си, а после в Интернет, за да си припомня събитията от преди двайсет години. И тогава попаднах на решението на Политбюро от 26 декември. В него партията приветливо и почти благодушно изразява желание за разговор, както с братската БЗНС, както с Димитровския Комсомол, така и с „нововъзникналите неформални и обществени структури и движения. „Разбира се с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава.” По-подробно текста можете да видите тук.
Ето ти изненада. Нима преди двайсет години сме приели това решение за отговор на декларацията на СДС за кръгла маса и преговори с тогавашното правителство ?

На този ден преди двайсет години няколко хиляди софиянци се струпаха на площад „Св. Александър Невски” в пространството, където днес е служебния паркинг на парламента. Целта на шествието и митинга, организирани от Екогласност бе връчването на събраните подписи в защита на Рила и Места..

Извадката, както казват социолозите бе повече от интересна. Яйце да бе хвърлил човек щеше да падне на главата или на доктор на науките, на философ или пък писател. Сега си мисля, че това бе първият и последен митинг на една част от онези, които по времето на режима наричахме интелигенция. И по-точно на поколението, еднакво отдалечено, както от студентската скамейка, така и от признанието и успеха на зрялата възраст. Въпреки напрежението и страха от възможни провокации бе тихо и спокойно. Нямаше речи, нямаше бурни скандирания, нямаше я атмосферата на по-сетнешните вихрушки на същия този площад.

Не днешната дата преди двайсет години ми излезе цицина на челото. Не от полицейска палка, а от горния ръб на вратата на камионетката, в която ме набутаха. И не защото съм се съпротивлявал, а тъй като проявих любопитство. Почти ме бяха довлекли до вратата, когато от отсрещната страна на „Раковска”, откъм театъра на армията, се чу страхотен рев: у-у-у-у. Бях чувал такова нещо само на националния стадион. И то на големи мачове. Момчетата с вратовете се стъписаха, униформените също. Тълпата изпълнила тротоара от Чешкия център до бившия "Руски" отново изрева у-у-у-у и така предизвести какво ще има да става по софийските улици само след броени дни. Сигуно съм се бил унесъл, като овчарче попаднало на коледен концерт на Виенската филхармония, защото, когато ме сграбчиха отново не се усетих и чукнах челото си в горния ръб. После бодро измъкнах от чантата заявленията за членство в „Подкрепа” и набързо спретнахме секция в камионетката със затъмнени прозорци.