Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

20 години по-късно

Зимата на 1997-ма, План „Б“ и уроците на историята

Без да отричам тласъка, който дадоха събития от зимата на 1997 г., най-малкото това, че страната пое пътят към членството в ЕС и НАТО, днес от дистанцията на годините, смятам, че пропуснахме невероятен шанс. Шанс с разум, визия и кураж да бъде обърната тенденцията и да бъдат решени окончателно проблеми, пред които е изправено днешното поколение.
Ще бъде елементарно да сведем този пропуснат шанс единствено до неотворените досиета и несъстоялата се лустрация. Въпросът е далеч по-сложен. И няма как да го разгледаме извън контекста на ключовите събития от началото на прехода. Истината, онази, която сега нагарча и ни прави скептици е, че макар и на гребена на вълна и при една съкрушителна победа на изборите през пролетта на 1998 г. , тогавашното поколение политици за съжаление пуснаха в действие план „Б“. По-конкретно казано – тогавашната управленска програма на ОДС „България 2001“.

За Гоце, прасетата и хубавите ябълки

 

Тази сутрин в Нова ТВ Гоце не пропусна да намекне за любимата си президентска република. И, разбира се да се застрахова, че това е дългосрочен проект, свързан с Велико народно събрание. Чудя се дали в отчаянието си пуснатият по пързалката експрезидент няма да се опита да подобри резултата си на изборите, развивайки по време кампанията тъкмо тази идея ? Особено сред една част от нашите съграждани, която е петимна за генералско перчене и твърда ръка. Ето защо не бива да махваме с ръка и да оставяме прасетата да ядат хубавите ябълки. Още повече, че годините на прехода често пъти сме следваме този принцип. Справка – профанизацията на идеята за Велико народно събрание от Яни Янев.

Категории: 

Посткомунистическият български етнически модел като бомба със закъснител

За изводите в едно изследване на Лабораторията за управление или защо опасността от радикален ислям у нас би дошла най-вече след рухването на сегашния модел и вакуумът, който той ще остави след себе си

Последното изследване на Лабораторията за управление на риска (под ръководството на Иван Костов) сочи в прав текст истината за така наречения български етнически модел. Според него „мюсюлманското малцинство у нас е капсулирано в паралелна общност, организирано от собствена партия.“    Тази политически направлявана общност рекетира мнозинството ( с участие и на представители на същото това мнозинство) и съответно откупува социалния и граждански мир срещу привилегии и безнаказано участие на ДПС в коруционни практики в широк мащаб. В крайна сметка, твърди изследването,  днешния етнически модел е „родствен на комунистическия модел на формиране на политически и интелектуален елит на малцинствата чрез привилегии, корумпиране и атеизъм.“
Препоръките в изследването са свързани с необходимостта от промяна и интеграцията на малцинствата на основата на върховенството на закона. Като при това „се отхвърлят всички опити от страна на малцинствата да настояват за промяна на чуждите им традиции, свободи и култура на мнозинствата.“
Няма как човек да не се съгласи с констатациите в доклада. Особено с тази, че сегашният български етнически модел с родее с комунистическия. С други думи под една или друга форма този тип модел съществува вече 70-години. 45 от тях контролът върху малцинствата бе осъществяван от БКП, а останалите от един вид върховен комисариат (и върховен комисар – Ахмед Доган ), но вече в условията на демокрация и политически плурализъм.
Що се отнася до препоръките, тук имаме право да се усъмним в прозорливостта и непредубеността на изследователите. Съгласен съм с общата постановка, че интегрирането на етносите у нас трябва да бъде знака на върховенството на закона и общочовешките ценности и идеи за демокрация и политическа организация на обществото. Но това е само пожелание. Истинските проблеми идват, когато се задълбочим поне малко в темата.

Парадоксът

Парадоксално е, но именно заради своята капсулираност на българските мюсюлмани рисковете от навлизане на радикалния ислям у нас са далеч по-малки от  тези в западноевропейските страни.

Комитата от Велико Търново

Пак се отнесох в злободневието и забравих, че годината е особена. Тези дни проф. Михаил Неделчев ме покани да напиша нещо за юбилейните вестници, които ще излязат през есента в рамките на една инициатива за отбелязването на изминалия четвъртък век от промените. Приех, разбира се. Може да е концептуална и мъдра статия, но може и да нещо по-скромно. Примерно като текста по-долу. Тогава ,през лятото на 1989 г. Стефан Комитов наближаваше петдесетте. Здрав, с грубо селско лице, с неподкастрени вежди и мускулести предмишници, както подобава на скулптор.

Защо е актуален антикомунизмът

„Искаме публичен дебат за нов обществен договор.“

Изречено от студентите, на стълбите пред Софийския университет


Тези дни получавам често приятелски забележки в социалните мрежи и дори
напомняния, че все пак сме оставили комунизма и социализма зад гърба си. Направо не е за вярване, но след толкова години чух отново подхвърляния за "бесен антикомунизъм". И че такава позиция контрапродуктивна с оглед на общата кауза.
Нека се опитам да внеса малко яснота по въпроса. Първо антикомунизмът не е идеология, а отношение. Отношение към една от човеконенавистническа визия за обществото. Такова отношение са също така антифашизмът и антирасизмът. Ето защо такова отношение и самоопределение вътре в човека ще има винаги. Дори в общества, които не са били жертва на някоя от тези идеологии в такива мащаби, в каквито преживяхме злото ние, народите в Източна Европа.

Защо бъркаме противостоянето с театъра на сенките

Моралната революция и Прехода, който чака в засада

Изгубени между оригинала и фалшификата – част 3

Или за това как бе предовратено правосъдието. И още: кой издаде четата

Морална революция! – написаха онзи ден студентите на фасадата на Ректората. За революцията мога да предположа, но виж за морала ми e интересно какво мислите ? Интересно ми е също така, как се отнасят в настоящия момент студентите, към една прочута фраза на Имануил Кант, върху която често пишат курсови работи: „Звездното небе над главите ни и моралния закон вътре в нас изпълват ума с все по-ново и нарастващо възхищение и трепет, колкото по-често и по-продължително размишляваме над това.“ ? Със сигурност е по начин, различен Въпросите, разбира се, са риторични. Първо, те са дълбоко лични. Ако ми бъде позволено да перифразирам една известна мисъл на Албер Камю ¹ и да я отнеса към времето, в което живеем – усещането за моралния закон вътре във всеки от нас може да ни порази на завоя на някоя улица. В обществен план, това усещане, без да губи своята екзистенциална същност, има свойството да се предава по индукция. Обърнато навън, към обществения ред, към безобразието, коцентрирано във въпроса КОЙ(?), то се превръща в императив, основан на „елементарния принцип на честността, според който хора, които не са задължени да спазват един закон, нямат правото да налагат закон на други хора.“ ² Казано простичко – олигархията. Живеем в лъжа – това е най-важното, което ни казват ранобудните студенти. Но този призив трябва да има своето рационално продължение. Отхвърляйки лъжата в морален план, ние няма да започнем да живеем без нея, едва ли не още утре. Тя трябва да бъде разнищена. За да не бъде повторена.

Да повдигнем малко завесата
 

Категории: 

Рециклирай системата

Изгубени между оригинала и фалшификата -- продължение

В част 2:

1. Случаят с президента
2. Защо прототипът на българската съдебна система не е в далечна Испания, а събира прах в проекта за Конституция на Отечествения фронт от 1946 г.
3. Още за „режима на отърсване“ и за дискомфорта на добросъвестния ваш избраник, попаднал във властта
4. За едни погрешни „изчисления“ и една "неудача", за които българските комунисти мълчат като на разпит

Вчера, на концерта в 16 часа на стълбите на Ректората студентите издигнаха чисто новия слоган: „Рециклирай системата“. И така актуализираха за трети – след 14 януари 2009 г., прословутото „смяна на системата“. Този път, обаче, в в неговия завършен вид.. Казвам завършен, заради иронията, вложена в новия лозунг. И заради асоциациите, които произтичат от нея. Няма съмнение, че така поднесена фразата вече не съдържа онзи“ опасен чар“ , който през февруари стряскаше онези, които президентът Плевнелиев нарече „мълчаливо мнозинство“. Също така, не вярвам, че ще видя смръщен университетски преподаватели при вида на лозунга. Тъкмо обратното. Той ще бъде над главите на една голяма част от тези, които тази вечер може би ще бъдат на стълбите пред Ректората.
Разгеле! Тъкмо това е темата, която захванах в предходен пост - "Изгубени между оригинала и фалшификата". В него поставих следния кардинален въпрос: дали планът от началото на 90-те е съзнателно продуциран или е плод на политически компромиси и липса на демократичен опит. От отговора на този въпрос зависи и това дали процесът на изграждане на правова държава и нов институционален ред е незавършен или пък напротив – най-сетне е настъпил краят на безкрайния български преход.

Категории: 

„ФОРБС“ персонализира онова, което наричаме фасада

Може да се каже, че от списание „Форбс“ дадоха категоричен отговор на най-често задавания на напоследък въпрос от услужливите журналисти – посочете ми олигарсите. Челната десетка на най-влиятелните българи е свообразно потвърждение, което у нас най-често наричаме „фасадна демокрация“, а в Европа все отърсят му търсят коректен аналог от гледна точка на политическите науки.. В класацията, обявена от списанието си струва да се отбележат няколко неща. Първото е, че сред десетте най-влиятелни българи има само два политици – председателят на ПЕС и лидер на основната партия в управляващата коалиция и одиозната фигура на депутатът Делян Пеевски. Второто е масираното присъствие на крупния бизнес -- общо 7 представители. На банковите среди, на групировката ТИМ и на „Лукойл България“. Третото е името на бившият лидер на БСП Ахмед Доган, тотално потопен под бързеите на българския политически и сякаш дишаш през тръстика като същински древен славянин. Ако отчетем несъмнената свързаност между част от номинираните, можем да откроим една „колективна“ номинация, в която влизат водачът в листата – Цветан Василев (Корпоративна банка), Делян Пеевски и Ахмед Доган и Сергей Станишев. Също така едва ли има съмнение, че трябва да определим като малък спретнат колектив и тримата собственици на ТИМ, намерили място в списъка – Тихомир Митев, Иво Каменов и Марин Митев. Към тях трябва да добавим един по-малка, но влиятелна двойка – Цеков Минев и Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев (Първа инвестиционна банка). Най-накрая можем да отделим като що-годе самостоятелен видния представител на руските имперски интереси в България и Валентин Златев („Лукойл България“).

Категории: 

Страници