Моралната революция и Прехода, който чака в засада

Изгубени между оригинала и фалшификата – част 3

Или за това как бе предовратено правосъдието. И още: кой издаде четата

Морална революция! – написаха онзи ден студентите на фасадата на Ректората. За революцията мога да предположа, но виж за морала ми e интересно какво мислите ? Интересно ми е също така, как се отнасят в настоящия момент студентите, към една прочута фраза на Имануил Кант, върху която често пишат курсови работи: „Звездното небе над главите ни и моралния закон вътре в нас изпълват ума с все по-ново и нарастващо възхищение и трепет, колкото по-често и по-продължително размишляваме над това.“ ? Със сигурност е по начин, различен Въпросите, разбира се, са риторични. Първо, те са дълбоко лични. Ако ми бъде позволено да перифразирам една известна мисъл на Албер Камю ¹ и да я отнеса към времето, в което живеем – усещането за моралния закон вътре във всеки от нас може да ни порази на завоя на някоя улица. В обществен план, това усещане, без да губи своята екзистенциална същност, има свойството да се предава по индукция. Обърнато навън, към обществения ред, към безобразието, коцентрирано във въпроса КОЙ(?), то се превръща в императив, основан на „елементарния принцип на честността, според който хора, които не са задължени да спазват един закон, нямат правото да налагат закон на други хора.“ ² Казано простичко – олигархията. Живеем в лъжа – това е най-важното, което ни казват ранобудните студенти. Но този призив трябва да има своето рационално продължение. Отхвърляйки лъжата в морален план, ние няма да започнем да живеем без нея, едва ли не още утре. Тя трябва да бъде разнищена. За да не бъде повторена.

Да повдигнем малко завесата

Разбира се, знам, че прекалих, отмествайки непрекъснато въпроса от първата част : имало съзнателно изначално заложен план или пък е неволна. Едва ли не по навик, както се пее в онази песничка „сто лъжи или сто и една, на раздяла зло да забравим.“ В отговора на въпроса има два подхода.
Единият е така да се каже косвен и е свързан с изследвания и съпоставка с принципите на демокрацията, проектирани в институциите най-вече в тези, които са установени в новите източноевропейски демокрации, с които членуваме заедно в ЕС. В някаква степен той вече бе приложен в предходните две части на статията. Другият е свързан с изследване на основни документи на епохата от една страна, а от друга – с лични свидетелства на участници в процесите от началото на 90-те.
И така, нека се върнем много назад в годините и да надникнем в самия производствен цех, буквално в първите дни, когато започва своята работа Комисията за изработка на проект за нова Конституция във Великото народно събрание. На първото свое заседание тя се разделя на подкомисии. Две от най-важните – тази за държавното устройство, формата на управление, политическите партии и тази за съдебната власт са поверени съответно на видните представители на червеното мнозинство – Нора Ананиева и Любен Корнезов.
Достъпното към този момент са протоколите от заседанията на Комисията, но не и първоначалния обединен проект (с проектите на партиите от опозицията) за , който често се споменава в протоколите. Този проект липсва и в Държавния архив, където понастоящем са някои документи, включително и оригинала на Конституцията с подписите на народните представители от 12 юли 1991 г. ³
Първото важно заседание, е документирано с протокол № 3 от 31 януари 1991 г., почти половин година преди приемането на новата Конституция. На него се разглежда за първи път раздела за съдебната власт и съдебната система.
Докладчик е изпратеният в заслужен отдих Любен Корнезов,наскоро ожалил със сълзи на очи „майка България“ в Канал 1 при Цветанка Ризова и Димитър Цонев. В доклада си той излага принципите, върху които трябва да бъде основана съдебната система и очертава спорните моменти, изразени в становища на различни инстуитуции – Главна прокуратура, Главно следствено управление, Министерство на правосъдието и др.
Изразявайки становището на подкомисията, Корнезов представя задачите, устройството и функциите на съдебната система, гласувана по-късно в пленарната зала на Великото народно събрание и залегнала в днешната Конституция. До тук, нищо интересно. Освен самата структура, разбира се. Също така и ясното разграничение между „посветени“ и „непосветени“ в партийния план.

Кой издава четата

Изненадващо, обаче, нещата лъсват в едно ясно открояващо се изказване на Пенчо Пенев, вътрешен министър в правителството на Димитър Попов. Поради особената важност, ще си позволя да цитирам най-съществената част от него. “Най-напред искам да кажа, че автор на идеята за единното правосъдие ⁴ (курсив на автора) в България и негов сторонник беше Министерството на правосъдието, та даже и преди 10 ноември, тогава, когато се обсъждаше проблемът със съдебната система и се обсъждаха някакви варианти за нейната промяна. Сега с голяма удовлетворение констатирам, че почти всички проекти, представени тук, на този висок форум, съдържат идеи, много близки до тези, които ние споделяхме и тогава. Имам предвид преди всичко идеята за създаване на единна съдебна система (курсив на автора.) Тази идея беше доразвита след 10 ноември. и съвместно със Съюза на съдиите в България, ние направихме едно предложение за усъвършенстване на съдебната система, което разпратихме на политическите сили, може би няколко месеца след 10 ноември. Мисля, че беше м. април. Там ние в основни линии ги набелязме, както ние ги виждахме, правомощията и изграждането на съдебната власт“
На това първо и рещаващо заседание на Комисията за изработването на проекта за нова Конституция, кой знае каква съпротива няма. И от тук нататък проектът на подкомисията на Корнезов преминава безболезно всички по-нататъшни етапи. Включително трите четения на проекта за нов Основен закон в пленарната зала на Великото народно събрание.

„Посветени“ и“ непосветени“. Откъде идва съпротивата

За да не бъда несправедлив, към участниците в това решително заседание, ще отбележа принципното несъгласие на Чавдар Кюранов (бащата Деян Кюранов) и настояването му проектът за съдебната власт да бъде разгледан не отделно, а в контекста на взаимоотношенията на нейните взаимоотношения с другите институции и съобразно принципа за разделението на властите. Бунтът на социолога, обаче не среща сериозна поддръжка. Далеч по-отчетлива и сериозно подготовена е групата на „посветените“ в замисъла – Любен Корнезов, Янаки Стоилов, Гиньо Ганев, Спас Мулетаров. А така също „външните“, но оглавяващи влиятелни в това време партийни инстутиции като шефът на „приюта“ за дисиденти Коста Коста Богацевски (Главно следствено управление), цитираният вътрешен министър Пенчо Пенев, Тодор Тодоров от Върховния съд и пр. В интерес на истината си заслужава да отбележа и кратките изказвания на опозицията (Снежана Ботушарова и Петър Обретенов), съдържащи повече съмнения, отколкото ясно и категорично отхвърляне на безумието. Сред групата на „непосветените“ са още бившата бкп прокурорка Соня Младенова. С поддръжката си за проф. Кюранов, тя определено подритва канчето, но пък с вдъхновените с партийни изяви в пленарна зала, по-късно ще компенсира тази волност.
Най-яростната съпротива идва не от опозицията, а от един друг „непосветен“.. По ирония на съдбата, тъкмо на видният член на БКП и заместник-министър на правосъдието Ангел Джамбазов принадлежи най-силната критика към моделът на „единната съдебна система“. Става дума за цели 5 страници от протокола, при това изпълнени с обстоен преглед на практики в западноевропейските страни и с цитати от от международни документи (Резолюция на Общото събрание на ООН за независимостта на съдиите) и сумата ти още кой от кой по тежък аргумент. Очевидно не в час по отношение на намеренията на собствената му партия, на едно място той казва: „Давам ви тези примери, защото аз изхождам от позицията, че съдебната власт е равна на правосъдието и не е нищо друго, освен правосъдие. Съдебната власт може да бъде по мое убеждение осъществявана само в рамките и в течението на съдебния процес и никъде другаде. Ето защо аз смятам, че носител на съдебната власт може да бъде само съдията, никой друг – нито прокурорът, нито съдията-следовател могат да бъда носители на съдебната власт.“
Документалното продължение на всичко това е повече от интересно, но ще спра до тук. Ще се върна отново към протоколите, когато стане дума за другите две власти. Засега мога само да ви уверява, че и в тях дискусиите са повече парлама и изясняване на малки подробности около матрицата, утвърдено в кабинетите на тогавашния Партиен дом.

Още един издайник

В нова далечно време, когато бях народен представител във ВНС, ставаха какви ли не недоразумения. Един хубав ден, някъде през октомври 1990 г., ми позвъниха от кабинета на министър-председателя Андрей Луканов да заповядам на среща. Щом се озовах в заседателната зала на Министерския съвет, веднага разбрах, че не съм на мястото си. На масата срещу Луканов бяха Иван Костов, Венци Димитров, Луджев и още няколко човека от икономическия екип на СДС. Срещата бе по повод на икономическата програма на правителството и пакетът законопроекти, който премиерът бе внесъл във Великото народно събрание. А аз, разбира се, не съм никакъв икономист. По време на кафе-паузата бях един от хората, с които Луканов пожела да говори, така да се каже неформално. И загадката се изясни. Тема на разговоря станаха няколко мои погромни статии в седмичника „Подкрепа“, по онова време с над стохиляден тираж. На прицел в материалите ми бяха неговите законопроекти – за борсите, за приватизацията, за Търговски закон и пр. Колко му е един журналист с практика, поназнайващ някои неща от икономите да улови в проектите мухъла, етатистката проекция и въобще непреходното социалистическото заглавичкване!
Покрай темата, премиерът(формално и колега, тъй като по това време депутатите, членове на кабинета бяха едновременно и парламентаристи), отвори дума за това, че ние от СДС не сме прави за новата Конституция. Казах му личното мнение, т.е. защо не съм я подписал и един аргументите ми бе -- раздела за съдебната власт. Луканов с усмивка, но без снизходително отношение (той умееше това) обясни колко е сложен въпросът с тази нова и модерна западноевропейска съдебна система. И че тъкмо ние, от СДС, трябва най-много да подкрепяме това решение. В продължението чух нещо, на което, признавам, тогава не обърнах внимание. Събеседникът ми обясни подробно каква епична битка е било да прокарат тази реформа, при това обстойно подготвена, още в предходните години (1988-1989), но Тодор Живков и поддръжниците му в Политбюро били непреклонни. Общо взето това беше.⁵
Та сега, да попитам: имате ли още съмнения в чии партийни кабинети е бил обмислен планът и каква е била целта ? И съответно чия воля са представлявали Гиньо Ганев, Любен Корнезов, Янаки Стоилов и цялата тази пасмина ?

За това, че икономическия план едва ли би бил възможен без политическия

Ще приключа до тук с този много важен елемент от плана. И ще оставя на вас на прецените, дали става за съзнателно обмислена и прокарана конструкция или пък за липса на демократичен опит. Но не сега, а след като се спрем и на останалите пунктове от него.
Що се отнася до мен, аз знам, че икономическия план на комунистите от 1984 г. натататък не чини пукната пара без политическия. Без онази подходяща, близка и в някаква степен позната от миналото политико-институционална среда, единствено, в която този план може да бъде реализиран и доведен до успешен край. Успешен, от тяхна гледна точка, разбира се.
Сега да се върна на студентите и на моралната революция. Днес те наистина за нашето открито лице, будителите и моралния стожер. Има, обаче и други сфери, не толкова забележими и не толкова на преден план, в които моралът пробива и неусетно подготвя нашите утрешни аргументи. И съответно, нашето рацио.Ето защо в следващата част ще оставя за малко планът или по-скоро ще потърся едни други негови измерения в три интересни статии на изследователи на правовата държава и върховенството на закона у нас – Линка Тонева, Атанас Славов и Иво Христов.

Следва

---------------

¹ „Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица.“, Албер Камю, „Митът за Сизиф“ („Абсурдните стени“)

² Робърт Дал, „Демокрацията и нейните критици“, издателство „Критика и хуманизъм“, стр. 155

³ Има някаква мистерия около оригинала и подписите, които полагат допълнително под нея някои бъдещи държавници. Като например Соломон Паси, който на 12 юли е в чужбина, като покойният Стефан Савов, подписал непосредствено преди да поеме функциите на председател на Народното събрания, като конституционният съдия Георги Марков и др.

⁴ Под изразите „единно правосъдие“ и „единна съдебна система“ разбирай идеята за обединяването на съдебната и досъдебната фаза в единна система.

⁵. По стар журналистически навик съм маркирал този разговор подробно в тефтера. Не всеки ден човек се среща с министър-председател и виден представител на комунистическата партия.