Защо е актуален антикомунизмът

„Искаме публичен дебат за нов обществен договор.“

Изречено от студентите, на стълбите пред Софийския университет

Тези дни получавам често приятелски забележки в социалните мрежи и дори
напомняния, че все пак сме оставили комунизма и социализма зад гърба си. Направо не е за вярване, но след толкова години чух отново подхвърляния за "бесен антикомунизъм". И че такава позиция контрапродуктивна с оглед на общата кауза.
Нека се опитам да внеса малко яснота по въпроса. Първо антикомунизмът не е идеология, а отношение. Отношение към една от човеконенавистническа визия за обществото. Такова отношение са също така антифашизмът и антирасизмът. Ето защо такова отношение и самоопределение вътре в човека ще има винаги. Дори в общества, които не са били жертва на някоя от тези идеологии в такива мащаби, в каквито преживяхме злото ние, народите в Източна Европа.

Защо бъркаме противостоянето с театъра на сенките

Четейки известното есе "Германия и германците" *на прокудения отвъд океана Томан Ман, човек подразбира неговото отношение към нацизма. Но главнотов него е търсенето на причините за злото, сполетяло неговата Родина. При това търсене от позицията на германец, за който е еднакво недостойно, както да оправдава своите сънародници, така и да влиза в ролята на съдия по отношение на собствения си народ.
Такова трябва да бъде и нашето отношение към злото в близкото ни минало, а така също и към неговите местастази в днешното. В този смисъл антикомунизмът не е просто вдигнат пръст и посочване.. Той е съпреживяване на злото и установяване на причините за него. Без при това да се отделяш от своите сънародници и да стърчиш на пиедестала. На такъв антикомунизъм се нагледахме през годините на прехода – празен, креслив, сочещ не самото зло, а неговата сянка – една омразна партия. Нагледахме се през годините на този нелеп театър на сенките, отразяващи идеала и неговото отрицание. Докато истинското зло и истинското добро останаха недокоснати в объркания ни марш през прехода.

Трябва ли да мразим ?

Антикомунизмът не е омраза към човека, не е посочването на онзи, който е поразен от идеологията.
Изкушавам се да цитирам още едно едно есе, написано пак отвъд океана. Този път не от германец, а от американката Елинор Рузвелт в навечерието на десанта в Нормандия ! Трябва ли да мразим, за да се бием ** е риторичния въпрос в заглавието на есето. Колкото е невероятно да звучи, нейният отговор е – не, не трябва. Не трябва американските момчета да мразят германските си връстници. Трябва да мразят системата, която отнема достойнството на човека. Система, която установява в обществото правилото „човек за човека е вълк“, любима фраза на комунистите, когато става дума за омразния им капитализвъм, но иначе по произход латинска сентенция.
Но нека оставим далечните примери. Вземете публицистиката на един Георги Марков, отворете задочните му репортажи и изобщо разказите му за близкото минало. И вижте, човешкото, хуманистичното, изстраданото в тях ? Дали би могло да бъде толкова въздействащо без антикомунизма ? Без отношението към тази идеология, демаскирана чрес съпоставянето с идеалите на едно общество, недостъпно за нас по онова време.
Освен, че днес мнозина схващат антикомунизма превратно и съответно плащат непосилен данък за своята политическа коректност, има и още един проблем.

Видимо и невидимо

Онова, което трябва да мразим като антикомунисти, сиреч като нормални хора, не е от плът и кръв. И в този смисъл е по-малко видимо от една партия, от ченгиджийските мрежи или от група беловласи глави, сведени пред паметника на окупаторите в Борисовата градина. Онова, което трябва да мразим от все сърце е пропастта, прокарана между демократичните принципи и ценности – от една страна и от друга -- тяхното отрицание, съдържащо се в правилата (институциите), по което диша и живее днешното ни общество. Пропаст, трайна и видима и за най-най обикновеният човек, от онези, които наричаме обикновени хора. Казано простичко: трябва да мразим онова, което наричаме подмяна, фасада или както искате още го наречете. Ако не го направим сме съучастници. Ни по-малко, ни повече.
Може и да ме запитате накрая: а покажете ми къде е този комунизъм, къде мога да го пипна и видя в този нов либерално-демократичен ред, за който все пак през годините и аз съм положил много усилия ?
Ако смв хора с убеждениs, ако вече имаме опита зад гърба си, ако не сме слепи как са организирани обществата на запад от нас, то изобщо не бива да задаваме този смайващ въпрос. Може и да нямаме представа за размерите на айсберга и за онази част, която е под повърхността, но върхът му, плащещият връх, на който вече сме налетели е видим за всички.– Вече толкова години пред очите ни е новият член 1, инсталиран от бившите комунисти. И отказът от фундаменталното демократично правило за разделение на властите. Отказ от старото сеньорно правило на Партията да притежава ръководната роля в обществото. Да налага своята воля, да възпроизвежда за сметка на индивида своята визия за колектива в нейния уродлив вид –един голям и обезвластен, и един малък, овластен и недосегаем, който краде на поразия. Нима това обърнато наопаки правило не обесмисля всичко останало, включително най-ценното – правата ни на човеци и граждани. Чие дело може да бъде всичко това ? На какво може да бъде отглас то, ако не на една отречена от нас мрачна идеология ?
И нима ше продължим да наричаме с коректното "криза на представтелната демокрация" онова, което бе съзнателно предовратено ? Подотчетността на държава на обществото. Следователно гражданската държава и гражданското общество.

Истината трябва да бъде казана докрай

И знаете ли – контрапродуктивно е тъкмо бягството от тази истина или пък нейното замазване. Нека не се чудим защо днес хората са предпазливи и София все още не е изригнала. Нека се запитаме дали им казваме цялата истината. Защото на половинчатата, тази от средата на 90-те, вече нямай кой да повярва.
Да, вярно е, днес член 1 изглежда по-различно. И ръководната роля, вече може да бъде упражнена не от една партия, а потенциално от всяка друга, която сама или в коалиция може да събере необходимото мнозинство в парламента. Но каква е разликата, питам аз ? Дали не е в това, че все пак имаме опозиция, която малко от малко оказва съпротива, така че да не издевалстват над нас ? Ако е така, да вземем да им се поклоним до земята като руснаците и да кажем: „Не ни биете, мерси!“.
Сега може и да ми кажете: ама това все пак не е комунизъм. Вярно народът е смазан, ама все пак, който иска може да си вземе куфарите и да се отправи към автобусите пред Централна гара или към терминалите на летище София.
А от какво бягаме ? Да попитам аз на свой ред. Назовете причината.Именувайте най-сетне злото.
Най-настоятелно ви моля!

Снимка: Пловдив24
  -----------------------------------------------

* Томас Ман, Литературна есеистика, том.1, изд. "Наука и изкуство" 1978 г.
** Елинор Рузвелт, "Трябва ли да мразим, за да се бием". "Гражданско неподчинение" - сборник американски есета, изд. "Георги Бакалов" -- Варна, 1981 г.