Рециклирай системата

Изгубени между оригинала и фалшификата -- продължение

В част 2:

1. Случаят с президента
2. Защо прототипът на българската съдебна система не е в далечна Испания, а събира прах в проекта за Конституция на Отечествения фронт от 1946 г.
3. Още за „режима на отърсване“ и за дискомфорта на добросъвестния ваш избраник, попаднал във властта
4. За едни погрешни „изчисления“ и една "неудача", за които българските комунисти мълчат като на разпит

Вчера, на концерта в 16 часа на стълбите на Ректората студентите издигнаха чисто новия слоган: „Рециклирай системата“. И така актуализираха за трети – след 14 януари 2009 г., прословутото „смяна на системата“. Този път, обаче, в в неговия завършен вид.. Казвам завършен, заради иронията, вложена в новия лозунг. И заради асоциациите, които произтичат от нея. Няма съмнение, че така поднесена фразата вече не съдържа онзи“ опасен чар“ , който през февруари стряскаше онези, които президентът Плевнелиев нарече „мълчаливо мнозинство“. Също така, не вярвам, че ще видя смръщен университетски преподаватели при вида на лозунга. Тъкмо обратното. Той ще бъде над главите на една голяма част от тези, които тази вечер може би ще бъдат на стълбите пред Ректората.
Разгеле! Тъкмо това е темата, която захванах в предходен пост - "Изгубени между оригинала и фалшификата". В него поставих следния кардинален въпрос: дали планът от началото на 90-те е съзнателно продуциран или е плод на политически компромиси и липса на демократичен опит. От отговора на този въпрос зависи и това дали процесът на изграждане на правова държава и нов институционален ред е незавършен или пък напротив – най-сетне е настъпил краят на безкрайния български преход.

За да твърдим първото би трябвало най-напред да сме провидели рационални възможности¹ промени, които да доведат до желания край -- консолидация на институциите и видимо преобръщане към онова, което наричаме гражданска държана. Ако прием второто, то непременно трябва да държим сметка за „ефекта на доминото“. И съответно за невъзможността да преподредим институциите без да нарушим радикално замисъла на първостроителите. ¹ В първия случай става дума за еволюционно действие, а във втория за плашещото – революция.
Бързам да кажа в аванс, че по някакъв начин убийствената ирония на студентите ми даде морални сили, за да продължа това малко изследване. Не съм от тези, които смятат, че реформата в съдебната власт ще остави в състояние на покой другите власти. Каквото и действие да бъде предприето в тази посока, то непременно ще задълбочи проблема между другите две власти – изпълнителната и законодателната. Още повече, че днес, поради наслоени (неизвестно от кого) страхове, отдавна не гледаме на президента като на изпълнителна власт и възможен сериозен играч в баланса на властите.
Още нещо чух преди няколко дни от студент на стълбите пред ректората – дошло и е времето на гумата, навъртяла е съответните километри и непременно ще се спука.

От „Вся власт советом!“ до републиката с „парламентарно управление“

Не ще и дума, че най-видимият дефект на българската демокрация е изначалният отказ от разделение на властите. Най-характерното в конструкцията от 1991 г. е предпоставянето на парламента спрямо другите две власти. То, разбира се, има стара история, която води началото от болшевишкото „Вся власт советом !“, трансформирано по-късно в комунистическите конституции с формулировката, че „Народното събрание е върховен орган на държавната власт“. Ако трябва да посоча продължението, то е в прогласеното в чл.1 (1) на Конституцията: “България е република с парламентарно управление“. Едно е постановиш коректното „парламентарна република“, съвсем друго да вмъкнеш обхватното понятие „управление“, което по подразбиране разпростираме изобщо върху властта.
Във всеки случай, ако днес попитате защо това е така някой новопокръстен в правата демократична вяра комунист, той непременно ще ви цитира Джон Лок. По-точно добре известното му твърдение, че от законодателната произтичат всички други власти.
Слава богу, днес у нас вече мнозина могат да направят разлика между периодичното излъчване на правителството от законодателната власт, от една страна, и между трайно установените баланси между двете власти – от друга.

Защо президентът бе натирен от изпълнителната власт

Да изведеш напред любимия парламент не е проста работа. Не е достатъчно само да решиш, че останалите власти не бива да ти се пречкат в краката. В това отношение червените зидари са измислили една хитрост, която струва ми се няма аналог в конституционната практика на европейските парламентарни (сиреч непрезидентски) републики. Номерът е в необяснимото извеждане на държавния глава извън графата „Изпълнителна власт“, макар все пак той да има някои нейни функции. Наред с орязаните правомощия, това извеждане иде да покаже, че президентът трябва да си знае мястото. И за разлика от колегите в повечето от източноевропейските страни дори да не си помисля, за отчетливо и възпиращо участие в сложната игра между за правителство и парламент. Това е извеждане е подкрепено също така и с правомощията му спрямо съдебната власт и Конституционния съд.
Малцина обръщат внимание на този факт и са склонни да приемат декоративната президентска институция като следствие от конюнктурата в началото на 90-те и съответно заплахата от син президент (Желю Желев). Замисълът, обаче е далеч по-дълбок и обхватен. Убеден съм в това не само в качеството си свидетел от бурното начало на прехода. Просто отделих малко повече време, за да прегледам нормативната уредба, правомощията на държавния глава и това доколко е намесен в баланс между трите власти в 10-те нови източноевропейски страни, членки на ЕС.
Без да влизам подробности ще отбележа, че не само имаме най-слабия, но и най-малко намесения президент в тази сложна властова игра.

Защо все пак предпоставеността на парламента оттича в канала на партиите

и съответно на управляващите Разбира се, издигнатостта на парламента е привидна. Защото нарушеният изначално баланс на властите позволява, както правителства на „изкуствено дишане“ от типа на това на Любен Беров, така и кабинети (Иван Костов Симеон Кобургготски), по време на чиито мандати се шегуваме съвсем сериозно, че сме „премиерска република“. Зад тази магия, естествено, стоят особеностите на партийната ни система, както и способността на изпълнителната власт да „обгрижи“ съдебната власт и така да се сдобие с допълнително предимство.
В крайна сметка зад всичко това прозира старата идея средище на дискусиите да е преди всичмко партията (партите), а налагането на решението или пазарлъка – в Народното събрание.

Нито венсеремос, нито Хуан Карлос, а най-вече Гошо Тарабата (Георги Димитров)

Чудноватата конструкция на съдебната власт и съответно на съдебната система и обособяването и повече като прилежаща, а не противостояща на другите власти, задълбочава до не май къде проблема. Нейното създаване е легендирано от комунистите с взаимстван испански модел и заемки от Конституцията на Италия. Но това са приказки за наивници. Който иска да види оригинала , нека да отвори проекта за Конституция на Отечествения фронт от 1946 * В раздел 5, от чл. 53 до чл. 56 ² са очертани ясно по-важните особености на днешната съдебна система – Висш съдебен съвет, формиран на база на квоти, председател – на ВСС министърът на правосъдието, съдии и прокурори, чието назначение и кариерно развитие се определят от „съдебното правителство.“ Единствената разлика е, че ги няма следователите, а главният прокурор се избира от Народното събрание.
Резултатът от всички тези хитроумия и щения е пред очите ни. Властите у нас съжителтват в един своeбразен и неприличен от гледна точка на демократичните принципи конкубинат.
От всичко това следва, че институциите у нас "не са построени и не функционират така, че да гарантират реално разделение на властите, т.е. разумно ниво на конфликт между институциите, което позволява на гражданина никога да не остане без опората на някоя от тях.“ ³ Хайде сега, иди и бъди гражданин с този бетон над главата. При това поддържан със съзнателно мълчание по проблема от страна на бранителите на статуквото.

Две обосновани предположения за поведение във властта

Ако сме наясно и не си затваряме очите пред горните фундаментални дефекти, то очевидно не можем да виним попадналите в канапа избиратели. Тук е мястото е да се върна за малко към тезата на проф. Калин Янакиев за „режима на отърсване“ на избирателите и вечния избор на по-малкото зло. Самообвинявайки се по този начин, ние допускаме една много сериозна грешка. И тя е, че тези, които изпращаме във властта, имат едничката задача да представляват нашите настоящи интереси, провеждайки така нареченото добро управление. Уви, това не е точно така. Представителството на интереси в рамките на определен мандат е само едната страна на въпроса. Другата е, че тези, които овластяваме периодично, подлежат на едно съществено ограничение -- добро за истинската демокрация и зло в рамките на нашенския фалшификат. Това е така, защото в идеалния случай ,от една страна, нашето представителство следва нашите моментни въжделения, но, от друга, неизбежно се придържа към едни други, по-висши интереси. И съответно към една окончателна воля пак на избиратели, само че, проявена назад в годините и въплътена в Конституцията и новия институционалния ред. Ако напуснем идеалното и се върнем в нашенския си батак, бихме могли да направим някои обосновани предположения. Първото е, че недобросъвестният наш представител няма да има никакъв проблем със съвестта си, потопен в институционален ред, който по дефиниция изключва гражданите от управлението. Второто е, че добронамереният винаги е изправен пред немислими дилеми. Например: какво да правя, за да се справя с престъпността и корупцията – да очаквам невъзможното от магистратите или пък да са намеся, за да ги насоча в правилната посока? Което си е нонсенс отвсякъде, но подозирам, че не е минало без такива случки в най-новата ни история.

Една уговорка или пак за бетона над главите ни

Все пак, преди да продължа нататък, съм длъжен да разсея евентуално обвинение, че твърде много акцентирам върху институциите. Така е, признавам. Макар и да знам, че институциите са резултат от човешки стремежи на обществото, което по дефиниция съдържа в себе си културен опит, традиция, демократични навици, структурни особености , различни визии за бъдещото и пр. Все пак, за да бъде справедлив вашият укор към мен, би трябвало да е налице едно важно, даже най-важно условие: процесът на търсене, намиране и утвърждаване на на новата визия за общество и държава да е бил естествен. И съответно противостоенето на тенденции и групи в обществото да е намерило израз (под формата на компромис) в същите тези нови институции. В този случай въпросът ми е: колцина са тези у нас, които ще потвърдят наличието на този процес и своето участие в него ? Или по-добре в прав текст: кой е този, който би се наел да твърди, че не е получил своята демократична държава под формата на колет. При това с вързана отгоре червена панделка. Със всичко това, разбира се, не искам да кажа, че социалната практика и натрупаният опит в обществото през годините няма да бъдат решаващи при промените на днешните институции или пък цялостното му обновяване. Единственото, което твърдя е това, че днешните институции и „замръзналата“ в тях воля на червените зидари от 90-те по категоричен начин игнорират културните натрупвания и придобия опит в обществото. Освен това, нека не се лъжем поне ние, самите. И да си дадем сметка, че днешните институции, скалъпени по тъмни доби и далеч от нашите очи в този вид, имат едно друго, много неприятно свойство – да усилват най-лошото, заварено от комунистическото минало, от неговите неформални характеристики, които рецидивират непрекъснато пред очите ни. А тъкмо този тип неписани правила в обществото се променят далеч по-бавно и по-трудно отколкото формалните иначе институциите.

Българската „Такома“

Един от най-известните архитектурни гафове е големият въжен мост в Такома, окръг Вашингтон, открит е на 1 юни 1940 г. Само няколко месеца по-късно, под напора на силен вятър огромното съоръжение рухва, заради сериозни грешки в конструкцията и в аеродинамичните изчисления. Последвалото решение е изцяло нов мост, който е изграден десет години по-късно. Грешките при строителството на моста в Такома оказват влияние върху мостостроителството в света и променят съществено подходите при аеродинамичните изчисления при изграждането на подобен тип съоръжения. В политиката, по-точно в революционните преобръщания на обществата, какъвто бе процесът в Източна Европа в края на 80-те и началото на 90-те, нещата, разбира се, са неизмеримо по-сложни. Съответно и дефектите, заложени във времето, „когато се наливат основите“, се плащат неизмеримо по-скъпо. Ако грешката е така да се каже „архитектурна“ и плод на лоши „изчисления“, това е лошо. И означава просто неудача, както биха признали българските комунисти, ако спрямо тях бъдат приложени методите на испанската инквизиция. Но има и по-лошо. Общо взето „иновационните“ подходи в изграждането на новите демократични институции са противопоказни. Или поне вече са останали далеч назад във времето на така наречената народна демокрация. Колкото и богата да е институционалната практика в развитите демокрации, нейните фундаментални принципи диктуват обща основа – и като доктрина за човешките права, и като нейна проекция в институциите, в тяхното взаимодействие и връзка с обществото. В този смисъл може да се каже, че нито една друга от новите източноевропейски демокрация не постави под съмнение този опит. Включително в неговия най-концентриран вид ---прокарването на принципа на разделението на властите. У нас този опит бе, спорен мен, съзнателно загърбен и заместен с имитация, съшита с бели конци. Нещо повече, понастоящем бившите комунисти пазят като зеницата на окото си бруталната „иновация“. Дали е случайно? Впрочем, малко или много, днешните изследователи на институциите и на правовата държава у нас, все по-често размишляват за българската „Такома“. За наличието на един своеобразен и опасно огъващ се мост между външно отречените социалистически практики и днешното общество. При това мостът е така да се каже миниран от заплахата за преучредяване (революция), който съдържа в себе си фамозното Велико народно събрание.

Илюстрация: Gary Peterson, Tacoma Narrows Bridge
Карикатура: Христо Комарницки

Следва:

1. Защо макар и да виждам основния проблем в институциите не съм институционалист и никога няма да бъда
2. „Дали това е съзнателна стратегия или е нещо, подлежащо на дискусия.“ -- един въпрос от статия на автор, за когото имам подозрение, че съзнателно не е сложил накрая въпросителния знак
3. За един млад конституционалист, който вече е на улицата, за да се убеди с очите си дали, за да провери в практиката своето твърдение, че демократичния процес не е завършен.

---------------

¹ Колкото и странно да изглежда, Решение № 3 на Конституционния съд от 2003, което определи структурната промяна в съдебната власт като промяна в държавното устройство, макар и в потенциален вид съдържа в себе си рационално зърно. За мен няма никакво съмнение, че такъв тип реформа несъмнено ще рефлектира и до достатъчно радикално и в цялостната схема на взаимодействие на трите власти.

² „Български конституционни проекти“, издателство „Д-р Петър Берон“, 1990 г., Проект за Конституция на Отечествения фронт от 1946 г., стр. 163

³ Филип Димитров, „Политическото представителство след комунизма“, изд. „Сиела“ 2010 г., стр. 152