Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Лични

Изповедта на едно старомодно копеле

Баси, компотника спече!

BG жаргон, автор копеуето Valkov P.

------------

Спокойно мога да кажа за себе си, че съм старомодно копеле. С последното съчетание грубо казано имам предвид човек, който постоянно се препъва в миналото , но пък смело гази в бъдещето. Все едно му е до колене.

Категории: 

Поклон пред паметта на президента Желю Желев !

Нека почива в мир президентът Желю Желев. Имах възможността да общувам с него преди 10 ноември 1989 г., както и в първите години на прехода. Често съм го упреквал публично за едно или друго действия в битността му на председател на СДС, а по-късно и на президент. Нито веднъж, обаче не съм изразявал съмнение в неговата почтеност.

Не умирайте в малкия град !

 

Фасадата на болницата е в кремаво-жълто. Такава беше и през 60-те години, когато този цвят още беше модерен. Вътре – познатият мозаечен циментов под, разтурията по коридорите, спарената миризма в пренаселените стаи, напуканата дървена дограма на прозорците, античните кушетки на колела, захабените чаршафи. Интензивното в неврологичното отделение е една голяма стая, преградена с нисък параван-хармоника. В нея са натъпкани десетина пациенти, съответно мъже и жени. Млади и стари. С осигуровки и без осигуровки.

В едната половина, оттатък паравана, умира най-близкият ми човек. На съседното легло – момиче на около двайсет години, което на другия ден ще изпишат. От другата – пациентки, които са контактни. И дори успяват да разговарят помежду си. Предстои ми будуване през нощта на стол, до най-близкия ми човек. Отвън, на стената в коридора са изписани правата ми на придружител. Както и тези на пациента. Едно от тях, обозначено като 2.8, гласи: „Пациентът има право да умре достойно. Точка.” Стреснат съм. Защото все още не съм го срещал в която и да е международна харта. Звучи в духа на европейското позитивно право. Ако изобщо някога признае такова право, американецът би го обърнал и то би звучало така: ”Никой не може да умира при недостойни условия и пред очите на други пациенти.”

Непоносимата лекота на едно предизвикателство

(публикувано в dnes-bg.org)

Тази сутрин гледах Огнян Минчев в БНТ. Темата бе национализма и политологът имаше прекрасната възможност да доразвие идеите от скорошната дискусия с либералите, който гледат към Родопите от високата на софийската „Раковска”. Но не го направи. Или поне не толкова отчетливо, колкото очаквах.
Бързам да кажа, че в никакъв случай не иронизирам госта в студиото. Напротив. Темата за българския национализъм в добрия смисъл думата, т.е. идеята как и с какви ценности да живеем, обособени на парче земя тук, на Балканите, е истинско предизвикателство. Прав е Огнян Минчев, че националната идея, култивирана от ценностите на западната либерална демокрация у нас е нещо непознато. Непознато като дебат, следователно и като практика. Прав и е в това, че това, което виждаме в политиката е нейното пълно отрицание.
Но дори и да предположим, че през годините бившата комунистическа партия не бе наложила своята линия на анти-етническото и проруското, нещата пак нямаше да бъдат лесни.

Защо у нас можеш да напишеш безнаказано „Смърт на циганите!”, а другаде - не

Точно преди година, обществото у нас бе стреснато от събитията в село Катуница и последвалите протести в редица градове на страната. Изблика на публична омраза срещу един от етносите у нас бързо стихна, но в недрата на вулкана остана клокоченето и огромното напрежение. Напрежение, което лесно можете да забележите. Както в ежедневието, така и в многобройните форуми и във Фейсбук.
Оповестеното от вестник „Сега” соцологическо проучване на Отворено общество потвърждава високите градуси. Почти 60 процента от етническите българи не са съгласни да живеят в едно населено място с роми, а 82 на сто от тях не биха искали децата им да се обвържат с брак с представител на този етнос.
В основата на тази негативна нагласа, разбира се, е състоянието на самата ромска група.

Съобщение

Обръщам се с молба към всички, които четат този блог. Ако знаят нещо за човек, известен като Жоро Макето, роден и живял известно време във Велинград да ми пишат на мейла darakchiev@abv.bg Въпросния човек е бил автомобилен инструктор в школата в Симеоново и е живял в София през 70-те години. Дали е жив и къде е понастоящем, не мога да кажа. На 7 септември 1978 година, той един от тези, които са подсигурявали оттеглянето на агент "Пикадили", извършил покушението срещу Георги Марков. При кацането си на аерогара София с полет от Лондон, Жоро Макето е казал пред свидетел „Ликвидирахме един мръсник”. На Богдан Карайотов, бог да го прости, не останаха достатъчно земни дни, за да свърши докрай работата си.
Молбата ми е да питате и разпитвате близки и познати. Все някой би трябвало да знае нещо по въпроса.
Благодаря Ви предварително!

 

Предeсенно

У нас е широко разпространено погрешно схващането, че управляващите не изпълняват своите предизборни обещания. Казвам погрешно, защото нещата стоят точно обратното. Партиите полагат завидни усилия, пиарите по-късно ги оформят, за да определят като реформи, онова, което една домакиня ще нарече премитане на двора.
Ето защо, сега преди последната политическа есен на управляващите, не можем да им се сърдим. Те нищо не са обещавали, за да им търсим кусури. А щом нищо не са обещали, значи няма и какво да свършат. Да са обещали структурната реформа в съдебната власт ? Да се заричали да централизират и да прехвърлят власт надолу към общините и регионите ? Да са тръгнали да правят вътрешните работи по европейски тертип и полиция, която да е близо до хората – т.е. при тях в общините, а не при Цветанов?
Да са се клели, че държавата ще се оттегли от общественото образование и ще сподели отговорностите с родителите и местните общности ? Да са поискали оздравяване на политическата система и реформа в изборното законодателство, щото то да не е във властта единствено на управляващите? Да са ударили по монопола на Здравната каса ? Е, какво тогава са обещали. Освен макроикономическа стабилност, пътища и евентуално по-добро усвояване на парите от европейските фондове.
Аз, обаче, знам от баба ми, че човек, който нищо не обещава, значи не поема ангажименти. А щом не поема ангажименти, значи очаквай от него бели. И тъй като трите години за реформи на ГЕРБ изтекоха, идва времето за белите. По стар български обичай, на четвъртата година ентусиазма за реформи, доколкото го имало стихва. И наред с плющенето на знамената над инстутициите, тепърва ще става все по-отчетлив, така да се каже националния ни звук – плющенето на уши.

Поклон пред жертвите на комунистическия режим!

Днес е Ден за почит и възпоминание за жертвите на комунистическия режим. У нас и в другите източноевропейски страни. Слава богу, освен Европейския парламент преди три години и българското Народно събрание прие решение по този повод. По ирония на случая, ден преди да отбележим датата дойде новината, че давността по делото за така наречения възродителен процес се удължава с още три месеца. А през тези три месеца, както казват хората – я камилата, я камиларят. Нищо, че в своя декларация от началото на тази година, пак българският парламент обяви случилото се през 80-те години за „форма на етническо прочистване”.
И, ако ту сме безпомощни, ако не можем да надделеем над токмаците и дивашката им любов към миналото, то поне да се поклоним пред жертвите. Паметта за тях също е присъда за палачбите.
Поклон пред десетките хиляди избити от режима български граждани, пред онези, които страдаха в затворите и лагерите и не дочакаха по-добри дни, пред паметта на онези, които като Георги Марков бяха убити на чужда земя. Поклон и пред загиналите с достойнство, отстоявайки имена и обичаи, наши съграждани – български турци.
Но, както е казал Караджата: лозето не ще молитва, а мотика. Мотика, която основно да преоре българското законодателство и да приложи принципите, залегнали в Пражката декларация от 2008 година.
Няма и не може да има давност нито за палачите за чужди народи. Нито пък за тези, които избиваха своите сънародници.
--------------

Страници