Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Дипломатически дописки

Конграчулейшънс и златна маска в дисагите

Тази сутрин първата ми работа бе да потърся информация срещата отвъд океана. Има я на страницата на Белия дом и в българските сайтове чрез БТА. На сайта на българското правителство – нищо. Иначе казано – мърлява работа. И дори повече от това, тъй страницата не е обновявана от миналия месец. По-точно от 12 ноември.
По отношение на срещата си струва да се отбележат няколко многозначителни факта.
Първият е, че наистина премиера Борисов е първият европейски лидер, приет от Барак Обама след неговото преизбиране. Този приоритет няма друго обяснение, освен че по някаква причина американците имат спешни задачи в региона и в Близкия Изток.
Другото е самата среща, продължила 45 минути. За да си представим ситуацията , трябва да направим да направим някои прости изчисления. Примерно да извадим формалните любезности, които се разменят в началото и в края на разговора при такива случаи. След това да разделим останалото време между Барак Обама, Борисов и преводачите. При това положение не е трудно да стигнем до извода, че премиерът Борисов не е разполагал с повече от 5-10 минути. Най-вероятно, за да отговори на някои въпроси на домакина. Трябва да имаме предвид също така, че част от нищожно малкото време на Борисов е изядено от напълно неуместния въпрос за отпадане на визите за българите. Въпрос, по който едва ли външните министри на двете страни са работили предварително. *
Най-накрая издънката е отново е налице: типично по ориенталски Борисов мъкне дисагите със себе си и дарява на Обама копие от златна маска на тракийски владетел. И така принуждава домакина да отвърне с кристален орел. Сайтът на Белия дом, разбира се спестява подробностите около подаръците.

Защо Америка може да стане отново надежда за света

И в Северна Америка, и в Европа, няма страна, която в доктрината си за национална сигурност да не е акцентирала върху заплахите от тероризъм, ядрени и кибератаки. Заплахи, идващи преди всичко от радикалния ислям и от брутални комунистически режими, като този в Северна Корея. Така стоят нещата и в българската стратегия за национална сигурност, приета от парламента миналата година. В нея отчитаме, както глобалните заплахи, така и рисковете, на които е подложена страната ни в контекста на региона, в който се намираме.
Отговора на тези рискове е в две посоки. Първата е добра интеграция, по-добра координация и по-висока ефективност в отделните сектори и в управлението на сигурността като цяло. Втората е: увеличаване на разходите за отбранителна и разузнавателна политика. Първото можем да си позволим, второто – очевидно не.
Атентата в Бургас катализира някои действия на правителството и то изготви почти светкавично нов законопроект за управление на националната сигурност. Най-вероятно търсенето (или по скоро лутането) на консолидация и по-висок интегритет в сектора на сигурността ще продължат и през идните години. Но, както вече казах, по-високи разходи в тази сфера на този етап, България не може да си позволи. По-лошото е, че това не могат да направят повечето страни в ЕК, както и европейските ни партньори в НАТО.

Хронология на баланса

Как само за една година разцъфтя българо-сирийската дружба

Днес, покрай публикацията в блога си за опростените 54 милиона долара сирийски дълг към България, Иво Инджев ме подсети, че нещата в тази история имат свой контекст. Сам по себе си той поражда много въпроси и затова ще маркирам по-важните събития в балансираната политика на на правителството спрямо тази близкоизточна държава.
2010 г.,24-25 април. Посещение в Сирия на премиера Борисов, придружен от трима министри в Дамаск. Срещи с Асад и премиера Наджи ал Отари.
2010 г., 9-10 ноември. Башар Асад е на официално посещение в България. Срещи с президента Първанов и премиера Борисов.
2010 г., 25 ноември. Изтича в медиите информацията за опростените 54 млн долара дълг на Сирия към България.
31 март 2011. Българското правителство одобрява проекти за споразумения с режима на Асад – промишлено и информационно. Предвижда се те подписването им да стане на сесия на българо сирийския смесен комитет за икономическо, научно и техническо сътрудничество. Тъй като конфликта в Сирия вече е започнал в официалното комюнике на правителството е отблязано многозначително, че „Форумът ще се проведе в Дамаск, когато обстановката го позволява.”
2011, 10 април. Посещение на външния министър Николай Младенов и срещи с Башар Асад и със сирийския си колега Уалид ал Моалем. След началото на конфликта на практика единствено той и руския външен министър Сергей Лавров са гостували на Асад.

Нямам какво да ти кажа, Тайсир

Коментарът съм публикувал на 25 февруари, т.г. в сайта на Гражданско движение "ДНЕС". В качеството ми на Виктор Киселов, псевдоним, под който пишех често на това място.  Публикувам го, тъй като от известно време търся балансите на българската външна политика. Дано не ме изпревари някой. Илюстрацията е от оргиналната публикация на сайта.

Къде ли е сега моят състудент от Факултета по журналистика сириецът Тайсир?
Не вярвам да е на страната на Башар Асад. Но дори и да е така, дано да оцелее в касапницата. И някой ден, когато пак намине у нас, да пийнем по едно.

Но не мислете, че разговорът ни за отношенията между България и Сирия ще бъде лесен.
Или, че ще започна с вчерашното изявление на външния ни министър Николай Младенов на международната среща в Тунис. Вярно, на нея той осъди насилието в Сирия и прозова Асад да се оттегли. Но по стар български обичай едно са декларациите на нашите дипломати, съвсем други тези на правителството. Така че най-вероятно ще си замълча. И ще си спестя въпросите на Тайсир, които могат да бъдат следните:

Защо единствените външни министри, които посетиха Сирия след началото на конфликта са българският Николай Младенов и руският Сергей Лавров?

Да ти избият балансите

Днес се замислих къде е балансът или пък дисбалансът в българската външна политика в тази деликатна част от света Бликия Изток. Както и го въртиш, нещата здраво са се объркали. От една страна баланса може да е нездравословен. Т.е., ако дипломацията ни, ходи по опънато въже между предимствата ни от членството в ЕС и риска да бъдем идентифицирани като мишена на терористи и близкоизточни режими. Както вчера го определи Джон Бренън, цитиран в предходния ми постинг. От друга страна пък баланса може да бъде здравословен, както днес твърди лидерът на ДСБ на Иван Костов. Сиреч страната ни не е трябвало да се меси в сирийския конфликт. И на срещата софийската среща на сирийската опозиция през месец май е трябвало да бъдат поканени представители на другата враждуваща страна – правителството на Башар Асад.
Ха сега де! Ще рече човек, че не сирийският режим, а правителсвото на кралство Лесото заяви публично онзи ден, че ще употреби химическо оръжие в случай на външна намеса. Пак по тази логика преди две години вместо да се чудим каква позиция да заемем можехме да поканим у нас на конференция полковник Кадафи и представители на Либийския национален съвет на бунтовниците.
В случая не мога да не защитя правителството бабарар с външния министър Младенов. Конференцията на сирийската опозиция трябваше да бъде организирана точно по този начин и посланикът на Асад трябваше да бъде изгонен.

България – краят на невиността

Това е заглавието на днешната статия на анализаторът John O'Brennan * в сайта openDemocracy. Заглавието е хубаво, но с невинността нещата не стоят точно така. Схванал го и самият автор и по тази причина не е разпрострял метафората и върху политиците. Като пример за обратното той дава споразумението за сътрудничество в областта на отбраната, което България подписа със САЩ през 2006 година. Става дума, както се сещате за използването на авиобазите в Безмер, Граф Игнатиево и полигона в Ново село. Същественото в споразумението в споразумението според автора е, че то позволява на американското правителство да използва базите за мисии в трети страни без да е необходимо разрешение от българските власти. Авторът цитира фразата на президента Първанов, че това е „стратегическа инвестиция в сигурността на нашата страна” и не без ирония подхвърля за това, че все пак държавният глава е спестил най-важното в споразумението.
Ако това е така, то очевидно българските граждани са загубили невинноста си далеч по-рано от политиците. И за да не стане недоразумение, ще уточня: подкрепям правителсвото в това, което е подписало, но не смятам, че трябва да го крие от своите съграждани.

И външният ни министър е невинен

Кратък пример от Христоматията за дюнер дипломация

„Българската външна политика в никакъв случай не е провокирала терористите за този акт.” – каза днес външния ни министър Николай Младенов. Да, съгласен с него. Дюнер дипломацията никога не провокира. И понеже много си говорим за това странно явление в българската външна, вътрешна и всякаква политика, нека да я видим така да се каже в кристален вид.
31 март 2011 година. Конфликтът в Сирия вече е започнал. На свое заседание българското правителство одобрява проекти за споразумения с режима на Асад – едно за информационно сътрудничество и едно в сферата на промишлеността. В комюникето на официалната страница на кабинета присъства уникалното изречение: „Форумът ще се проведе в Дамаск, когато обстановката го позволява”*. (Курсивът е на автора).
Има ли предизвикателство? Няма, разбира се. Дали са го разбрали от Хизбула, които сега подкрепят Асад?
Ето, ако някой ви пита какво дюнер дипломация – това е. Впрочем, сигурен съм, че и вие имате достатъчно примери.
.................
* Става дума за сесия на българо-сирийския смесен комитет. И за подписването на документите от страна бившия министър Трайчо Трайко, което разбира се, не се състоя.
 

Конституционният съд връчи акредитивните писма на посланиците-ченгета

Днес Конституционния труд, отмени уредбата в закона, съобразно който агентите на бившата ДС се освобождават от тежък дипломатически труд. Правдата възтържествува благодарение на елитната бригада „Гоце“ от конституционни съдии плюс патриотично настроени прокурори от времето на възродителния процес като например Георги Петканов.
Разбира се, че не трябва да забравяме и заслугата на председателя Евгени Танчев *, сега виден конституционалист, а преди 10 ноември като още по-виден критик на буржоазната американската революция от 1789 година и на капиталистически уклони на нейните бащи.
Но нали не си мислите, че само ченгетата-дипломати са ни проблема?

Страници