Блогът на Пламен Даракчиев

Из дневника ми през седмицата

24 ноември

Днес се ослушвам на терасата ми в Западен парк, но не чувам обичайното потракване и ехото от преминаващия през парка влак за Перник. Явно работата е сериозна. Даже четох някъде, че шефът на КНСБ предупреждава, че стачката може да излезе извън контрол. И то си е така. Разликата между пожарникарското и синдикалното училище е, че в първото се учат да гасят пожари, а във второто- да ги палят. По тази причина не съм конструктивно настроен като лидера на ДСБ Иван Костов, а имам две радикални предложения и съответно два радикални изхода от заплетената ситуация.
Първото е да влезе Германската банка за развитие в компанията, да направи оценка на активите, да разпродаде каквото трябва, да съкрати персонал и срещу съответното заплащане да изготви план за преструктуриране. И, разбира се, да си прибере парите от мотрисите. Германците са добре запознати с българските железопътни дела още от средата на миналия век.

Бихте ли напуснали работа, ако не сте доволен от работодателя, но сте със средно образование, нямате друга квалификация, получавате средната за страната за заплата и имате семейство ? Не, разбира се. Дори и да го съобщавате на висок глас на всички около вас, няма кой да ви повярва. Точно така така стоят нещата и със заявлението на КТ „Подкрепа“ от вчера, че синдикатът напуска социалния диалог, т.е. хранилката, наречена социално партньорство. Тук, разбира се, не става дума за д-р Тренчев, който по обясними причини няма да може да се върне към работата си на патоанатом, нито пък за вицето му строителният инженер Димитър Манолов, за който важи същото. Става дума за един синдикат, замръзнал в развитието още в началото на 90-те, в който членуват преди всичко държавни чиновници, нискоквалифицирани работници, служители в там таме неприватизирани предприятия заетите в сфери, финансирани от държавния бюджет.
Най-вероятно човек не би обърнал внимание на поизпадналата „Подкрепа“ и на партньорите им от КНСБ, ако не бе обстоятелството, че крадливите им ръце отново посягат към нашия джоб.

През седмицата Тренчев и парламентарната група на СДС подписаха рамково споразумение. За усъвършенстване на политическия модел на България, за висок икономически растеж, за ограничаване на корупцията, за социална стабилност и достоен труд на гражданите.
Ще има и конкретизации на споразумението, т.е. съвместни програми. Как ли ще изглежда, например тази в областта на здравеопазването, като се знае нездравия интерес на синдикатите към здравето на българските граждани ? Да не говорим, че синдикалните лидери, дългогодишни участници в управлението на Здравната каса? се хващат за кобура, ако само дочуят от някъде някой да предлага нейната демонополизация.

Тези дни получих мейл от моят приятел Румен Янев с линк към http://bezbakshish.hit.bg/ и CC до няколко човека, измежду които Кирил Маричков и Стефан Попов. Не ми хареса работата. Едно, за това “без бакшиш”, което ми напомня стари времена. Второ, заради анонимното “групата възмутени граждани”, което отново ми напомня за същите времена. Странно, някой е платил домейн и хостинг, организира инициатива и не благоволява да се представи. Но странностите сега започват. Подателят на писмото до Румен и куп други хора е Димитър Сотиров /sotirovdk@yahoo.com/ мой състудент от Факултета по журналистика.

Нещо ми трепна отвътре като видях днес картинката пред парламента. Поразходих се, поогледах, мярнах една-две познати физиономии. Поколението се е сменило. Първо бяха “копърките” * онези, които през 1993 година започнаха протестите и беше създадена първата гилдийна организация. Те си отидоха с чест. По жалба на организацията, състав на тогавашния Върховен съд отмени частично постановление на кабинета Беров, което ги принуждаваше да плащат двоен данък. По-късно, през пролетта на 1996-та се появи второто поколение. Пак спонтанно.