Пламен Даракчиев

Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Какво се случи на 14 декември 1989-та

Малко хора знаят каква битка се разрази между лидерите на СДС дали изобщо да има жива верига на 14 декември 89-та. Някои от участниците в сбирката в дома на Абрашеви /Люлина и покойният и съпруг/ не са живи, други по обясними причини мълчат. Някой ден ще разкажа за повече за тази история, чийто финал бе призивът за митинг, изпратен в БТА. Засега, като очевидец на събитията и като участник в подготовката ми се ще да внеса малко яснота. Първото, е, че сблъсъкът, започнал в дома на Абрашеви дали да има изобщо жива верига и съответно митинг продължи и на балкона на Студентския дом на културата.

Кой какво имаше да губи на този ден

Днес сутринта гледах Евгени Михайлов в БТВ. Отново чух добре познатата теза за това, че на 14 декември 1989-та едва ли не сме извадили късмета и сме се разминали с кръвопролитието. Странно. Ако продължа по логиката на Евгени ще излезе, че през онази бурна есен поне няколкото пъти сме вадили жокера. Например с това, че първия демократичен /боже опази!/ митинг се състоя не на 16 ноември, когато бе насрочен пленумът на ЦК на БКП, а на 18 ноември. Не под прозорците на бившия Партиен дом, а на пл. “Свети Александър Невски”.

Трябва ли да празнуваме

Да погледнем сериозно на 7 декември, това значи да приемем, че учредяването на коалицията СДС е следствие от наличието на организирана съпротива срещу комунистическия режим у нас. Както е известно у нас, за разлика от повечето източноевропейски страни, такова движение нямаше. Точно обратното. Режимът /или по скоро лобито на Горбачов/ вече бе акуширал на създаването на влиятелни неформални движения, каквото бе например Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Още на митингът на 18 ноември 1989 година се видя ясно, че вътрешнопартийното дисидентство вече бе заело ключовите позиции в зараждащата се демократична коалиция.

Десният проект и една невъзможна дилема

Не знам дали имате това усещане, но в темата за дясното има нещо болезнено, нещо недоизказано и в някаква степен дори криминално. Има нещо, за което лидерите упорито мълчат. Има нещо, което обърква самите нас, хвърля ни в отчаяние, принуждава ни понякога да прехвърляме собствените си отговорности в областта на народопсихологията и конформизмът на българинa. Понякога, но съвсем рядко, нормални хора, мислещи, и най-важното достатъчно честни пред себе си хора, успяват да формулират и да изкажат публично това усещане.

Страници