Лични

­­Четвърти ден в Брюксел гладува един българин. Безсрочната гладка стачка е стачка до смърт. За хора с достойноство, какъвто не се съмнявам е­ физикът Георги Котев, решението е вече обричане. Гладът и достойнството са в конфликт само известно време. От опит знам, че някъде след 7 ден гладът се оттегля от полесражението. Остават духа и каузата. И миризмата на ацетон.

След малко започва мачът Холандия – Уругвай. Мисля си, ако първите спечелят моята 36 годишна мечта може и да се сбъдне. Защото аз съм от поколението, което видя така наречения тотален футбол, видя летящите холандци, начело с Йохан Кройф и разбира се, никога няма да ги забрави. На финала в Мюнхен през 1974 година германците убиха футбола. С анти-игра, но и с тактическа дисциплина Мюлер, Брайтнер и компания спряха полета на лалета. И футбола по земното кълбо наложи нощното боне на германеца, теренът стана крепост, обсадата основен похват в играта. И сега очаквам финал Холандия-Германия.

Ето, че наближава най-светлия български празник и патриотичен плам обхваща държавниците ни. По традиция един ще отиде да получи благослов от Негово светейшество и в суматохата дори ще стане рицар на Малтийския орден. Друг ще връчи високите държавни награди на културни и просветни дейци. И пак в суматохата ще връчи орден "За гражданска заслуга" на Гергина Такова-Минчева за изключителния (!?) и принос в развитието на международното синдикално движение.
 Докато гледам тази суетня винаги се сещам за братята словаци. Защото не в нашата, а в тяхната Конституция е увековечено делото на светите братя. В нея, още в преамбюла пише:
 "Ние, словашката нация,
  като почитаме нашето политическо и културно наследство на своите предци и столетните борби за национално битие и независима държава в смисъл на духовното наследство на Кирил и Методий и историческия завет на Велика Моравия..."

Мир на праха му на отец Иван Бонев! Отиде си на испанска земя, в Сан Фелиу, недалеч от Барселона. Беше снажен, с прошарена брада и добрината надничаше от очите му.. Докато още брадата му беше черна, скитахме с неговата лада из Родината. И все по-тъмно. Една нощ, докато пътувахме през Смолян за София, за да избегнем милиционерските постове, ми каза нещо такова. „Дребен*, най-големият грях на комунистите е разпокръстването на българите!”. Някъде в архива ми още стои подписката за нов закон за църквата, който по онова време винаги носеше в себе си.
Може би, защото бе християнин и вярваше в Църквата той си избра друга съдба и не вдигна очи към голямата политика. Не дойде на Кръглата маса и не се видя с патриарха. Остана при миряните си в Кърджали. Но не за дълго. Онези, които разпокръстиха България се върнаха. И той, и Надя с двете им деца поеха на дълъг път.
Било е писано на Иван пътят му да свърши в Сан Фелиу, а не в Кърджали..
Днес си мисля, че тъкмо неговия дух, тъкмо християнското, тъкмо любовта към хората, недостигаше на онези, които в далечната 90-та изкачиха стълбите на „Св. Александър Невски”.
А коя голяма човешка мечта се е сбъднала без любов?
---------------
* Така си ми казваше

<!--Session data-->

Вчера, докато чаках на опашката пред „Света София” чух мнозина да определят покойника като добър човек, при това с чуство за хумор. Така е. Но понякога и на добрите им писва. И се сещам за снимката на Сашо, излязла през 1996-та в един от юнските броеве на „24 часа”. На нея, бъдещият вицепремиер е гърбом, по риза, със запретнати ръкави, опрял ръце на капака на таксиметрова лада. Край него – суматоха: полицаи, таксиметрови шофьори, разгневени граждани. Текстът под снимката: нещо от рода – я, го виж какъв екстремист е тоя седесар. Ето я и случката накратко.

Лека му пръст на Александър Божков! Отиде си тихо и незабележимо сред лятната политическа суетня. Сигурно се е надявал, сигурно е виждал още живот пред себе си, защото някъде през юни възстанови музикалното си предаване в „Дарик”. С присъщата си доброжелателност в интервюта за медиите и в блога си успя компетентно да предупреди за трудностите, пред които е изправено новото правителство. Но не му е било писано да продължи.

От днес блогът ми се хоства в blogger.com. Решението е принудително по ред причини, най-важната, от които е, че бях подложен на хакерска атака месеци наред. Надявам се, че тук е по-сигурно място. И дори непристъпно за онези, които крадат url адреси, инжектират код или пък просто наливат спам Доколкото ми позволява платформата смятам да възстановя сайта в предишния му вид. Все пак, след няколко дни старият сайт ще бъде достъпен посредством линк. Моля да бъда извинен за причинените неудобства. Те бяха и мои.

­

¬Миналият месец хакнаха блога ми. Предусещах, че нещо ще се случва, покрай наплива за регистрация на потребители със странни имейли, спам-атаки, порнолинкове и ред други неприятности. Направих, каквото можах, но силите бяха неравни. Така че на Цветница хакерът просна своята черна страница с многозначителното: „Hey Admin ! Your Security=0”.

­­Из дневника ми през изминалата седмица ­

В два седмичника, които определено се свързват с  дясното се появиха симптоматични публикации. Вестник „Седем”, например отделя цяла страница на проблема с проникващия в страната ни ислямски фундаментализъм. Текстовете са на Григор Лилов, а под линия редакцията все пак съобщава, че е готова да предостави място и за други мнения. Дори и с тази уговорка не мисля, че публикацията е случайна. Страхувам се, че в средите, които стоят зад седмичника, включително и в ДСБ се изкушават от подобен тип реплики по отнощение на ДПС.