Резиденцията на една българска политическа партия, при това мандатоносител,  бе окървавена. Дали от високомерие, дали от страх, лидерът и обкръжението му потънаха в мълчание. Няма отговор на въпросите и загадъчните обстоятелства, съпътстващи смъртта на Ахмед Емин. Няма го в медиите и предсмъртното писмо,  за което съобщиха от пресцентъра на МВР. Има ги навсякъде, обаче думите на бащата – Хюсеин Ахмед: "Отчаян съм. Безвиновен човек - разстреляха го".

Струва ми се, че това, което става в ДАНС и около него в голяма степен ще предопредели поредния негативен доклад на ЕК за България през януари идната година. Едва ли ще помогнат уволненията и евентуални промени в закона. Обречена предварително е и акцията на Меглена Тачева и опитът за въвеждане у нас на германски опит, т.е. нещо като Комитет Г-10. Не за друго, а защото за разлика от замислено по нашенски Бюро за надзор върху СРС-та, G-10 има абсолютното право да отменя всяка неправомерна заповед за подслушване, включително и на федералните власти.­

Дописка от една премиера

Тази вечер в Червената къща Иво Инджев представи „Трите лица на тиранията” на Евгений Дайнов. Група граждани бяха препълнили салона, така че имаше и правостоящи. Имаше доста въпроси и беше  удоволствие човек да чуе отговорите на  водещият и на автора. По-късно, когато палнахме по цигара на свеж въздух, авторът ми надписа екземпляра: „На Пламен. По комшийски!”­

В петък, 15 август 2008 в 18 часа край Параклиса за жертвите на комунизма до НДК ще се служи молебен за мир в Грузия и заупокойна панихида за душите на загиналите през последните дни на руско нашествие в тази кавказка, приятелска и съседна на България страна.

Проявата се организира от Християнска Вселенска и Апостолска Църква (ХВАЦ) и интернет обществото "Де зората".­

Отговорен бизнес – това е нещо, в което вярвам. Това е девизът на Димитър Аврамов, който можете прочетете в сайта на Fcolor. От вчера, т.е. от деня, в който спря блога на Пламен Юруков, собственикът на Fcolor спокойно може да добави още едно определение към бизнеса си-- н а ц и о н а л н о  о т г о в о р е н.

Eто и от мен няколко блога. Започвам с Петър Даркев, бургазлия, излюпил се само преди двайсетина дни. Първото му и единствено за сега четиво „Ода за 13-те борсови удари с над 100 процента печалба” си е направо малък бисер. И то в неособено гъсто населената категория бизнес на blog.bg Дано продължи.

Ето, че съм тук след дълга пауза. Не заради някакъв потрес от случилото се на 20 май и след това. Причината си е моя. И то вътрешна. Приемете го, че все едно съм се умълчал по време на разговор. Човешко е помълчиш понякога. Плюс това имам още една причина. Срам! Всичките ми прогнози за ново голямо развитие в корупционния скандал не се сбъднаха. Поне във времето. Ситуацията не излезе извън контрол, т.е. играчите се разбраха. Президентът, Доган и о.з. генералите демонстрираха новото интегририрано оръжие.

Време е вече да премина към най-актуалното — изборите за евродепутати. Мисля да направя един сравнителен анализ на платформите на основните партии. Вече сме наясно как българинът си представя членството в Европа, остава да видим как го правят и партиите. Това от една страна. От друга — корупционният скандал и евентуалните последици от него ме накараха да променя малко плановете си. И по тази причина, ще отворя темата за дясното не през юни, а още тези дни. Не за друго, а защото, сигурен съм, предстоят много сериозни промени в Конституцията.

В края на миналата седмица, една сутрин седнах за няколко часа на една от банките в 252 аудитория на Софийския университет. На конференция, организирана от Сдружението за християнска апологетика “Харта”. Темата: Злото и страданието: техните лица в съвременното общество”. Беше удоволствие човек да чуе встъпителната лекция на д-р Брус Литъл.¹ По две причини: професионалният начин на организиране и поднасяне на темата и жизнеутвърждаващия мотив, характерен не само за баптизма, но изобщо за протестантството.

Тези дни, около проекта на берлинския Институт за Източна Европа, журналистиката на прикритие наруши правилата. И излезе на открито. Вчера “Труд” направо си беше “Работническо дело”. От по меките времена, примерно 1988-89 година. А Валерия Велева ¹ — отново в ролята в ролята на Ориана Фалачи.Една италианска журналистка, вече покойница, известна в близкото минало със своя метод на интервю — разпита. Но знаете ли каква разликата между италианката и българката ? Едната обикновено разпитваше много потайни хора, така че всичко си казваха /Хомейни, например/ .

ДО ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Г-Н БОРИС ВЕЛЧЕВ

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ГЛАВЕН ПРОКУРОР,

Днес Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА оповести резултатите от своята проверка на кандидатите за народни представители в Европейския парламент.

“Когато отида там горе, ще запазя една голяма маса да сме пак заедно”. Така през 1995 г. Румяна Узунова, вече тежко болна, намира сили да иронизира дори болестта си.

/Медиапул, 17 април 2007/

Няма кой друг да го каже това, освен Румяна, мисля си днес. На нейния рожден ден. И си представям как го е подхвърлила между другото с леко присвитите си кавказки очи. Сигурно по-тъжни, отколкото ги познавам.

Най-сетне — нещо за щата и агентурата на ДС у нас. Документът е автентичен и струва ми се за първи път ще получи някаква публичност. Периодът е началото на 50-те години. Дано Марги, жена ми, се справи до края на деня с преписването на документа. По обясними причини няма да оповестя източника на информацията. Документът ще кача без коментар. Сам по себе си той говори достатъчно.

Христос Воскресе! Много сили за любов и блачестиви дела желая на всички ви! На себе си — още повече. Защото май не е много християнско, това че тези дни пиша и се ровя в архива си. Пък за темите — да не говорим. На така е, когато няма кой бащински да те нахока. За мене светата българска църква е далече-далече. Чак в Барселона, където е параклисчето на отец Иван Бонев, прогонен преди години от бившия служител на ДС Максим. На негово място в Кърджалийската църква днес служи един от онези, които го преследваха по време на комунистическия режим – бившият офицер от ДС Боян Саръев.

Опит за репортаж

Програмата ми до края на седмицата, а може би и по-нататък

На тази дата бих отишъл на панахида. В памет на загиналите по българските земи руски, белоруски, украински, финландски и румънски воини. И нищо повече. С други думи, не ме интересуват формените паради на президента Първанов нито словесните на Божидар Димитров и Андрей Пантев. Ще дойде ново поколение историографи и изследователи и ще постави фактите на мястото им. И не става дума само за историческите факти. Тоест за развитието на нещата от Цариградската конференция през Лондонското споразумение до Берлинския конгрес, с които интелигентният читател най-вероятно е запознат.

Внезапно. Така както бе внезапен във всичките начинания — седмичника “Седем”, книгите /една от които “Мир или Садам” издадохме заедно/, редица от акциите му в сайта Още инфо, последното му начинание — едноименният седмичен вестник. Имаше някакъв порядък в тази негова спонтанност, която само той си знаеше. Днес си мисля, че животът може и да бъде поредица от щастливи хрумвания, от простички идеи. Толкова много, че да има за повече от един. И когато по божията воля не можеш да го довършиш този твой, единствен живот, тогава надеждата е в приятелите.

След сутрешното включване на Едвин, Кин Стоянов и Александър Йорданов при Бареков, скандалът около книгата на Хана май окончателно заприлича на политически. Какъвто не е. Нека ме извини Йорданов, но едва ли е в действие някакъв план за отстрелване на големите личности на българския преход. Както не бих се съгласил с Данчо Василев, че зад тази работа стои Иван Костов. Нещата са далеч по-прости. Доколкото познавам Данчо в едно бурно време, когато и лошото и хубавото се проявяваше у хората далеч по-отчетливо, той в никакъв случай, ама в никакъв случай не е злодей.

Да погледнем сериозно на 7 декември, това значи да приемем, че учредяването на коалицията СДС е следствие от наличието на организирана съпротива срещу комунистическия режим у нас. Както е известно у нас, за разлика от повечето източноевропейски страни, такова движение нямаше. Точно обратното. Режимът /или по скоро лобито на Горбачов/ вече бе акуширал на създаването на влиятелни неформални движения, каквото бе например Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Още на митингът на 18 ноември 1989 година се видя ясно, че вътрешнопартийното дисидентство вече бе заело ключовите позиции в зараждащата се демократична коалиция.