Случайност и закономерност или в какво вярват десните лидери

Наричам така трите партии, измъдрили заповедта за уволнение на правителството не заради техните доста различни профили. Или пък направо несъвместимост – например между ДСБ и ГЕРБ. Странно е, защото едва ли някой е наясно какво друго обединява трите партии освен общото мнение, че правителството управлява некомпетентно,  произвежда корупция и подлага на риск членството ни в ЕС.

Вярвам ще се съгласите, че това не е достатъчно. Или по-точно – вече не е достатъчно. Само след няколко месеца ще станат 19 години откакто в България има опозиция и не е трудно човек да направи сметка колко от тези години тя е била на власт.

По всичко изглежда опозицията – партиите от ЕНП плюс Атака са еднакво недоволни от вътрешната политика на тройната коалиция. Както знаем, обаче, освен вътрешна има и външна политика. Ако вземем, например темата на деня – конфликта в Грузия, нещата в така наречената опозиция изглеждат много различно. За ГЕРБ, която се готви да управлява идната година по това време, такъв проблем и съответно позиция на България няма. Дори твърде словоохотливият кмет на София тези дни старателно избягва темата и публичните места, където някой може да му сложи микрофон пред устата.

В един от предишните постинги казах, че от тук нататък пред опозицията има два пътя.

Първият е да поиска предсрочни избори, които да обвърже с необходимостта от реформа на политическата система и преди всичко в съдебната власт. Вторият – да да си остане с искането за евентуално алтернативно управление на страната.

Лидерите на опозиционните партии избраха второто. И съответно смалиха вота на недоверие до нанесените морални и материални щети вследствие провала на кабинета в усвояването на еврофондовете. Как няма да спят спокойно тези дни примерно Георги Първанов, Любен Гоцев, Маргините, Младен Червеняков, Ахмед Доган ?  Та нали голямата тема за правовата държава, за независимостта на съдебната власт, за политическия чадър над организираната престъпност, за срастването и с политическите среди, отново остана в переферията на дебата.

Тези дни в медиите отчетливо се завъртя тезата за старите и новите лица сред дясната опозиция. По този въпрос каза тежката си дума експрезидента Петър Стоянов, произнесе се сегашния лидер на СДС, Пламен Юруков, доста категоричен бе тази сутрин в БТВ и Методи Андреев. Очевидно на много от авторитетите вдясно им се иска да има ново начало първо вътре в самата опозиция. И това няма нищо лошо. И аз го искам. Но знам по-лесния и далеч по-ефективен начин да си отидат старите и да дойдат новите.

Разговор за бъдещето на СДС ? Да. Но за какво да си говорим ? За неговите структури, които наистина са в окаяно състояние ? За неговите лидери, които ако са честни не виждат по-далеч от носа си, а ако са корумпирани просто няма какво да се говори с тях ? За ценностите на християндемокрацията и тяхното приложение в българския политически контекст и в българското общество като цяло ?

Един от големите проблеми на сегашните десни партии у нас е тяхната непоследователност. И в идеите, и в действията. Образцов пример в това отношение е избирателната система. Онзи ден на сбирката при президента Надежда Михайлова, т.е. тази, която оповести публично 24-те идеи на СДС преди няколко години разви твърде обтекаемата теза за пропорционална листа с преференции. Нещо повече, според Медиапул тя е определила преференциалното гласуване като по-добро от мажоритарното.  А в 5-та точка на идеите, подписани от нея е записано категорично: Мажоритарни избори на част от народните представители и пропорционални за останалите. Към подобен извод и водят и принципите, заложени в действащата програма на СДС: Пределно засилване и укрепване на мажоритарния подбор на народни представители. Не е ясна и другата Михалова –Екатерина. Като че ли в ДСБ дават приоритет на други неща – ограничаванена на фантомите, контрол върху финансирането на партиите и пр.

Промяната на политическата система -- задължителна. Това е заглавието на днешната  статия на Мишо Константинов в "Монитор". Възхищавам му се на последователността, с която бие само в една точка. Вярно е, че избирателната система е препъникамък за каквато и да е голяма политическа промяна. Вярно е, обаче и другото -- реформата в изборното законодателство може само да създаде предпоставки за промяна на политическата система. Т.е. може единствено да спомогне, щото във властта да влязат реформатори, които да запретнат ръкави и да я върнат на собствените си съграждани. А как става това ?