Осемнайсти като десети

November 18, 2009 by Пламен Даракчиев

На днешния ден преди двайсет години като всички останали бях зашеметен от случващото се, от радостта около мене, от невижданото струпване на хора и дори от придобилата човешки размери катедрала „Св. Александър Невски”. Нещо обаче не ми достигна, за да изкача стъпалата към храма и да застана зад моя профсъюзен другар Коцето Тренчев. Останах си сред множеството, от лявата страна на площада, дори не в първата редица. И тогава, и днес знам едно – това не беше моя митинг. Нито пък вашия. Нашият митинг трябваше да бъде два дни по-рано под прозорците на Партийния дом, където другарите провеждаха първия си следдесетоемврийски пленум. Не стана. В квартирата на Стефан Гайтанджиев на ул. Фритьоф Нансен надделя партийното дисидентство, а лулата на Стефан Продев прикади първия тамян на бъдещата нежна революция. Двайсет години по-късно в студиото на Ретв за малко да подхванем спор с Петър Берон за това къде е бил организационния комитет – в претъпкания хол на Гайтанджиев или в по-рядко населения апартамент на Анжел Вагенщайн. Отвратително! Така, както днес е отвратителна трибуната на митинга от 18-ти ноември. И още по-отвратителна – поканата към софиянци, която Румяна все пак е прочела в ефира на „Свободна Европа”. В нея пише: „Нашият призив е: „1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна...” Точно с този лозунг предният ден БКП покани своите членове и привърженици на площад „Народно събрание”. За нейна изненада митингът се провали, а няколко хиляди от участниците отидоха пред Партийния дом, скандирайки „Убийци!” и „Оставка!”. Съжалявам, че не бях с тях.
<!--Session data-->