Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Реформата в съдебната система – какво може и какво не може

Тези дни новините около реформата в съдебна власт зачестиха. Може да се каже, че една от тях е добра, а именно -- отказът на премиера Борисов от идеята за суперсъдилище. Как ще изглежда специализирания съд в новото си издание предстои да видим, когато кабинетът внесе законопроекта за изменение и допълнение на НПК.
Засега на сайта на парламента можем да видим законопроектът  за съдебната власт. Общо 12 са промените, които предвижда проектът. Някои от тях като например охраната на съдиите, прокурорите и следователите, със сигурност нямат фундаментално значение за работата на системата.

Други пък, промяната в сроковете за обучение и за стаж на младши магистрати, бихме могли да приветстваме, но само толкова. Колкото имат значение предучилищните детски градини за цялостната организация на обучението и управлението в средното ни образование, толкова и доброто обучение и подбор на младите магистрати за независимостта и качеството на българското правосъдие.
Ако има нещо, което заслужава внимание в този законопроект, то това е плахият опит да бъде разделено кадруването при отделните видове магистрати.  Въпросът е от изключителна важност, като се има предвид съжителството в българската съдебна система на магистрати, които по правило заемат противоположни страни в процеса  --от едната страна съдията, от другата прокурора и следователя. Като друга особеност в системата може да се посочи и относително високата тежест на прокуратурата, поради нейната силна централизация и отвореност към една деликатна част от обществения живот  – политиката.
И как, ГЕРБ решава този въпрос? По-възможно най-внимателния, дори деликатен начин – създавайки две подкомисии на Постоянната атестационна комисия – едната за атестиране на съдии, а другата – на следователи и прокурори. Атестационни комисии ще има и по вертикалата с изключение на административните съдилища, районните прокуратури, окръжните следствени служби в окръжните прокуратури.
Как би работил този вариант, може да си направи изводът дори страничен наблюдател на системата. Достатъчно е да отчетем фактът, че атестацията в съответната подкомисия, например на съдиите ще трябва да премине по вертикала през Постоянната комисия по предложенията и атестирането на съдии, прокурори и следователи. И разбира се, през последната инстанции – Висшия съдебен съвет, който съгласно Конституцията назначава, повишава, премества и освобождава магистратите.
Няма да е правилно да търсим в това нежелание за истинска реформа, някаква предпазливост, свързана с евентуално разминаване с Конституцията. Най-малко тя би попречила на вносителите да създадат две напълно самостоятелни постоянни комисии към Висшия съдебен съвет, в които да бъдат обособени кариерните въпроси при съдиите и съответно при прокурорите и следователите.
Защо вносителят, т.е. правителството не е предприемало тази доста по-решителна крачка ? Или по-точно: защо продължава стратегията на предходните кабинети – на час по лъжичка? Струва ми се, че този отговорът на този въпрос трябва да търсим в глъбините на прехода. Или казано простичко: има неща, които са разрешени на иначе тупащия се в гърдите ни премиер, има обаче и такива, които не са.
Eто, защо и Борисов, не му остава нищо друго, освен да положи нов пласт боя върху фасадата, както преди него го направиха Симеон Кобургготски и Сергей Станишев.