Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Лични

Лош късмет през август 1968-ма

През лятото на 1968-ма се влюбих в словачка. С бързината на мисълта, както става при подрастващите. Мая пристигна у дома във Велинград някъде в средата на август. Заедно с баба си и брат си Любо (Любомил или нещо такова). Причината бе пастрока ми Деньо, който на следващата година си отиде без време. Освен българския си паспорт, той имаше pvc карта (легимация), в която пишеше на латиница Daniel Kristoff. Също така говореше свободно чешки и словашки, по причина, че бе прекарал много години в Бърно. И дори бе оставил там жена и две словачета.
И ето, че на днешния ден, или на утрешния, не мога да кажа точно, но във всеки случай тези дни *, у нас пристигнаха милиционери – униформени и цивилни.

От утре ще бъда по-кратък

Отменям пълния член в този блог

Лято e. Хеле пък август. Рано е за политика, късно е да планираш почивка. Какво му остава на човек, освен се замисли върху правописа. Тъкмо това направих. И след много мислене, взех решението: ОТ УТРЕ В ТОЗИ БЛОГ ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ВИЖДАТЕ ПЪЛЕН И КРАТЪК ЧЛЕН..
От утре се прощавам с това чудновато изобретение на българските възрожденци (Неофит Рилски), усъвършенствано по-късно от Любен Каравелов, после от Тодор Иванчовци, от земеделци и от комунисти (да не останат и те по-назад). Блогът си е мой и правото му да пиша в него, както аз си знам - също.
Ако трябва да изложа мотивите за тази моя дързост, те са съвсем прозаични.

 

Винаги съм бъркал (макар да кажем, че знам правилата) това правило. Ето, например вчера в заглавието на постинга за правителствения самолет, пак го пропуснах и се наложи да го поправя. Както се казва 53 години стигат! (Пиша свързани изречения от 6 годишен).
Разбира се, освен този прозаичен мотив има и други.

Язък за „Кошарите”!

Рано тази сутрин са взривили ресторант „Кошарите” в Лозенец. Но спокойно. ОТИ вече са на място, а сигурно и Цецо вече е пристигнал.
Викам си не ми стига, че си отидоха „Златна панега”, „Варшава”, „Прага” и други хубави места от студентските ми години, сега и „Кошарите”. Че то какво ще остане от спомените ни, като си отидат кръчмите?
През далечната 1989-та често навестявахме това заведение. Една юнска вечер седим в градината с Тодор Гагалов, Ирен Зафирова и още някой, но вече не помня. Оркестърът свири та се къса, но ние сме увесили носове. Преди броени дни са прибрали Тренчев и Босия в затвора и дето се вика ходим вече с четката със зъби в джоба.
По едно време Гагалов, както винаги изтупан с вратовръзка и удивително приличаш на цивилен изкуствовед, казва нещо от рода:
-- А бе, кво сте се окумили. А по-ведро, я си съберете гемиите.
Казва това и става. Отива при оркестрантите, говори им нещо, връща се и след малко нищо неподозиращия им ръководител съобщава тържествено:
-- А сега, за юнаците от масата в ъгъла, за профсъюз „Подкрепа”, за Николай Колев – Босия и за Костадин Тренчев * – ще изпълним „Костадин войводата”.
И подхващат „Костадин Войводата”, а пък ние вдигаме чашите и се кефим. Забелязваме, че на една от съседните маси, вече има озадачени. Един от тях е с вратовръзка и Гагалов го посочва нахално:
-- Тоя е, да знаете, ченгето му с ченге!...
На другия ден, Тодор го прибраха. Но не заради случката в „Кошарите”, а за противодържавни работи.
--------------
* По онова време той наистина се водеше с рожденото си име Костадин и все още не бе сменил паспорта
 

Спомен по принуда

Как видях Елисавета Багряна, но по-добре да не ми се бе случвало

Днес сутринта с изненада разбрах за ужасния край на Детелин Вълков. Качих във фейсбук написаното от Стоян Вълев в plovdiv-online.com. Вътре с покъртителните последни писма на поета. Минути след това някой коментира кратичко: „Трагедия”. Помислих си да отговоря, че отпред трябва да има определението „българска”, но замълчах. Малко по-късно сред върволицата коментари се появи следното: „Елисавета Багряна умира в мизерия в старчески дом , Александър Геров изнемогва и почива в краен недоимък , Христо Фотев угасва забравен в Равадиново , без да може да си плати сметката за домашния телефон ...”
Вярно е. За съжаление. С Детелин Вълков бяхме студенти по едно и също време и го помня от редакцията на вестник „Софийски университет”. Скромен и тих, сред шумното войнство на подрастващите около редакцията поети. Елисавета Багряна, обаче, не познавах. Запознах се в един мартенски ден на 1991 година, броени дни преди смъртта и.

Оръжие за из път

До преди две години имах пистолет. Газов. От време-навреме го слагах в чантата, когато в качеството си на нощен инспектор на общината, трябваше да кръстосвам София на шир и длъж. Макар че си е мой и си имам документ, от 4-то районно ми го взеха. И още не са ми го върнали. Но, както и да е. Дума ми е за друго. Вчера докато чаках влака за Пловдив, за малко щях да си купя нов. Но се озаптих. Казах си, все пак Централна гара е, могат да те вземат за терорист. После оставих чантата и се загледах в оръжейния магазин на втория етаж на гарата. Каква ли, джанъм, е загадката? Дали пък не е капан за терористите. Отиваш да си купиш карабина и хоп –белезниците на ръцете и ела, че ми трябваш. Не, не може да бъде това. Нещо друго е. Примерно слиза терориста с фалшива лична карта и фалшиво разрешително, купува си пищова, свършва си работата. После, ако има обратно изкупаване, връща го, плащат му го. И отпътува по-живо здраво.
Ха-ха! Това, разбира се – в кръга на шегата. Но пък това, че Софийската централна гара предлага на пътуващите огнестрелно оръжие, си е самата истина.
На летищата, все още няма.
 

Какво си мисля на 13-тия ден от убийството на петима изралски и един български гражданин

Мога да разбера предпазливата политика на българското правителство във връзка с атентата в Бургас. По-конкретно въздържането от това да бъдат назовани евентуалните издършители на злоядението. Страхувам се, обаче, че тази логика има и своето логично продължение. Колкото опасно е днес да назовем името на ливанската организация Хизбулла, два пъти по-голям ще е рискът утре, ако разследването ни принуди да го направим. С две думи понякога предпазливостта може да бъде платена двойно. Веднъж с порастналото самочувствие на неназованите терористи, втори пък със тежките съмнения от страна на съюзниците ни в НАТО. И на приятелската нам държава Израел.
Да видим в крайна сметка кое ще надделее: бизнеса на тези от бившето Първо главно или принципите в международната политика и борбата срещу тероризма.
 

Ицхак, който търсеше жена си

Днес Израел погреба своите граждани убити при атентата в Бургас. На покойниците бяха отдадени военни почести. По причина, че всеки гражданин на тази малка държава, без значение на пол и възраст, където и да се намира по света, иска или не иска, е на фронтова линия. Въоръжен единствено със своя багаж, лаптоп и минерална вода, той винаги е потенциална мишена за тежко въоръжени терористи.
Сред погребаните бе и бременната Кошава. Сигурно си спомняте от телевизионните кадри един мургав мъж с широко, изкривено от мъка лице – Ицхак Шрики, който отчаяно търсеше съпругата си. И научи истина от устата на премиера Нетаняху 24 часа по-късно, когато вече бе на родна земя.
Има нещо, което аз не мога да разбера в случая. Как така цяло денонощие не се е намерил никой, който да му каже истината.? 24 часа са били предостатъчни, за да е ясно кой е жив, кой не и кой е с наранявания.
Не знам какво се крие какво се крие това. Признавам, объркан съм. Някакъв международен протокол ли е? Разпоредба на МОСАД, какво ли? Не разбирам.
-------
Снимка: OFFNews.bg

Жега

(Из дневника ми през седмицата)

Властта се грижи за преодоляване на последиците
 

11 юли, сряда. Мисълта за смъртта ме обзе насред жегите. За втора поредна година на кръгла маса в Народното събрание се обсъжда законопроекта за гробищата, погребалната и траурно-обредната дейност. Както през юни миналата година, така и сега в нея участват депутати от ГЕРБ и представители на браншовите съюзи на погребалните агенции. Какво друго да мисли човек за зачестилите срещи между властта и погребалните агенции освен , че последните трябва да се погрижат за последиците от нейното управление ?
 Разбира се, това трябва да стане със закон. Защото какво е смъртта, ако няма нормативен акт, който да урежда всички въпроси, свързани с нея ?
Законопроектът отговоря на този и на още редица други въпроси, за които дори и не подозираме ние живите, улисани във всекидневните грижи. От него можете да научите що е покойник, как се удостоверява смъртта, какви видове погребения има, на какви изисквания трябва да отговаря ковчега и пр. и пр. Направо да не повярваш какъв безпорядък сега цари в траурната дейност. И най-важното: колко невежи сме по отношение на неизбежното! Ако не бях прочел законопроекта как бих могъл да знам, че когато ми дойде времето мога да бъда погребан по шест различни начина ?! И през ум пък не би минало, че има цели седем вида гробни места и бих могъл да избера кое от тях би ми паснало най-добре.

Страници