Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Захранване

( Продължение на постинга  Чай от мушкато)
 

Виж ти, разказал съм ви за глада, но не и за захранването! А, както сигурно знаете, то продължава толкова дни, колкото сте отгладувал. И в някои отношения, процедурата дори и по-мъчителна. Хеле пък в летните жеги.
Но преди да ви върна пак към онова далечно лято на 1989-та, искам да характеризирам накратно оперативната обстановкя в страната, както казват всички вътрешни министри от тогава насам. Тя беше спокойна. В София имаше предостатъчно хора с морски загар. Само дето труповете на убитите демонстранти в Езерче, край Каолиново, в Медовец и на други места, още не бяха истинали. А на север от нас, в Чехия и в Унгария вреше и кипеше. В Полша да не говорим. Но, както и да е. Няма да ви казвам колко души имаше общо в НПС „Подкрепа”, в Дружеството на бай Илия Минев, в „Екогласност” и в Клубовете за подкрепа на гласността и преустройството. А-ха, усещате на накъде бия, нали ? Вие поколението на 40-годишните и по-нагоре. Все пак, мисля да не ви го спестя и да продължа нататък.


Въпросът за лятото на 89-та

Ето, десет години по-късно, значи 10 ноември 1999 година, що-годе доволен от демокрацията, си лежа пред телевизора и гледам анкета с най-видните по това време (a май повечето и днес) /български политици. Въпросът на репортера е празничен: как премина за вас денят 10 ноември 1989 година. Отговорите ,без изключение, от рода на: .... тъкмо излизах от кантората си, като чух новината; ...от колегите, преподаватели в института разбрах какво е станало;... в офиса като чухме новината, много се зарадвахме.... И.така нататък и така нататък.
Ето, тъкмо заради спокойствието

 и оперативната обстановка в страната, в края на август я закъсахме с шафетната гладка стачка. Да припомня в подкрепа на арестуваните Антон Запрянов, Николай Колев- Босия, Константин Тренчев, Тодор Гагалов, Христофор Събев и Хасан Бялков. 25-те участници се извърхме по седмица и изведнъж увиснахме. Оказа се, че желаещи повече няма. Пряко сили се организирахме петима и подкарахме безсрочно. С всичкия си акъл.
Но, както казах в предходния постинг, режимът вече беше започнал операцията по своето сваляне. И на 4 септември властта пусна затворниците. Точно на 9-тия ден от гладуването, когато освен хората покрай мен и и аз самият вече подушвах миризмата на ацетон. С част от освободените се видяхме още същия ден в дома на Мариана Хлебарова - Маман, близо до хотел „Хемус” Откарахме цяла нощ, а аз ударих 50 грама плодов сок по случая
Стоп. Тук спирам, защото ще се отнеса в подробности. За какво ставаше дума? За захранването, разбира се. Но преди това, май въпросът беше кой какво е правил онова лято. Не, такъв въпрос няма. Кой съм аз, за да съдя. От Началника, както би казал днешния ни премиер, ми е разрешено да съдя само себе си. Тъкмо за мен, а не за вас, ще стане дума по-нататък.


Захранването

Направих го в Белово. Или поне го започнах там. Първото ми картофено пюре приготви Васко. Той е брат на шурея Георги, бог да го прости. След пюрето – разходка. Тя е много важна, както при гладуването, така и по време на захранвянето. И както се разгождам из Белово, гледам тича племеницата Даниела. Така и така, свако, у дома те чака една журналистка. Ау, че късмет си викам, множим се ние, журналистите в редиците на борбата. След малко разбирам, че не е точно така. Журналистка е, но не е българска. Нямо лошо. По онова време, дето се вика дай на простиращия- западен журналисти. И пюрето ще остане непокътнато. Влизаме с племенницата в хола. И ми се свива стомаха..Защо? За да отговоря на този въпрос, ще трябва да се върна


Две години и половина преди това

4-ти февруари, 1987 година. Телефонът в офиса ми звъни. Викат кореспондента на вестник „Народна младеж” в Окръжния комитет на Партията. При секретаря по идеологическите въпроси Борис Милчев. Отивам и заварвам там всички колеги, кореспонденти на централния печат. Междувременно, в дъното на чакалнята стоят неколцина цивилни и щуми радиостанция.. Чува се пукот и глас, който съобщава – ...стигнаха еди-къде си, след малко ще бъде еди-къде си, след еди колко си време ще влязат в града...
Кой наближава разбирам много скоро. Може и да сте чували за една много забавна среща между Тодор Живков и Джон Уайтхед, заместник-държавен секретар на САЩ ? Но със сигурност не знаете, че суматохата бе тъкмо заради неговото посещение в Кърджали. По някаква причина и в знак на благоволение, първия държавен и партиен ръководител бе разрешил на Уайтхед да дойде в Кърджали. При това, придружен от група западни журналисти. За целта на посещението, най-вероятно се досещате. Така че паниката в сградата на Партия е пълна. Секретарят на ОК на БКП Борис Милчев спуска задачите. Моя милост, заедно с кореспондента на „Работническо дело” Кольо Кидиков _( бог да го прости, вече покойник) ще трябва да придружава една шведска журналистка. Придружава обаче, не е точната дума. Малко по-късно ще разберете защо. По пътя към Окръжния народен съвет, където се очаква да пристигне високият гост, Кольо ме инструктира допълнително. Шведската журналистка била много опасна. Тъй като освен родния си, освен още няколко други, знаела перфектно и турски език. Ето защо, трябвало да си отваряме очите. След малко сме пред Окръжния народен съвет. Струпани сме пред стъпалата куп журналисти. Край нас и сред нас, разбира се предостатъчно цивилни посрещачи.. Отвътре се показва висок мъж с прошарена коса и тъмен костюм. Махва с ръка. После казва няколко думи за хубостите на града. И за това, че хората навсякъде по света трябва да живеят в мир и разбирателство и да се зачитат един друг, независимо кой от каква народност е. Следват няколко, няколко въпроса на колеги. В духа на казаното от госта, но без това за народността. Внезапно се озовавам пред него. Протяга ми ръка, здрависваме се. Стоя си, мълча и си викам какво ли ще стане, ако сега си отворя устата. И примерно кажа на лошия си френски следното: „Г-н заместник-държавен секретар, вие сте в един обсаден град. Махнали са капепето на Паничково, заради Вас. Също така са прибрали и цивилните с автомати по улиците. Имената на хората тук са промени насилствено. Със заплахи, уволнения, бой, затвор и дори убийства. Хората тук нямат право дори да изпишат истинските си имена върху гробовете на своите починали близки......"
Сигурно съм бил развълнуван. И няма как да е другояче. Виждам, че ме гледа с любопитство. Може би и с надежда. Млад човек съм, с коса и брада, един вид ново поколение, може би. Правя крачка назад и се връщам сред колегите.  Снишавам се, каквото беше повелята на времето. Ставам най-ниският човек на планетата.
После ни запознанат с журналистката. Тя работи в тиражния шведски всекидневник Svenska Dagbladet. Съвсем не прилича на шведка. Нисичка, леко пълничка, с кръгло лице и много пъргава и много любопитна. Особено по ключовия въпрос – има ли тук друг етнос, освен българите, или не.. Почти съм сигурен, че не сме много желана компания, но Кольо е упорит кавалер. Тя на всичкото отгоре знае и малко български, така че положението става страшно. След малко Кольо тихо изпъшква и ме поглежда с отчание, но няма начин. Колежката иска да я заведем на най-опасното място. Денят е пазарен. А пазарът пълен с с български турци от околните села. Чак там, на пазара, схващам същността на задачата, поставена от ОК на БКП. Докато журналистиката разговаря с хората и те и отговарят на турски, очите им шарят към нас двамата с Кольо. А след малко зад приближава и цивилен с костюм. Така че всичко става ясно: властта е тук. И там отсреща, и покрай пазара, и след пазара. Тя е навсякъде, където има човек. Българин или турчин – няма значение. Е, време е да спра до тук. За да не ви измъчвам с подробностите. И вас, и себе си. И така да се върнем на основното.


Тя е

Същата е. Нисичка, пълничка, с кръгло лице и въобще не прилича на шведка. Седи в хола на дивана и дори е приготвила диктофона. Как се е озовала в Белово, как ме е намерила, не знам. Иска интервю. Струва ми се, че виждам лека усмивка в погледа и. Но пък и дума не обелва затова, че вече сме се виждали. В този момент ми иде да потъна в земята. Но тя, пушината, не се разтваря. И няма как. Трябва да говоря на шведските читатели. Да говоря за Независимия профсъюз, за Дружеството, за това, че сме много и че в крайна сметка, че , режимът скоро ще падне и демокрацията ще дойде. Вече съм съм пообръгнал на интервюта. Ако не другаде, то поне във „вражеските” радиостанции, но усещането ми е, че надминавам себе си. Знам от какво е. От гняв. От гняв, че сме живели и живеем по този начин. Че всичко това, точно на мене се случва. (Още не знаех, че на много други, не само на мен се е случвало.)
Накрая, тя ме пита за българските турци. Отговарям, че трябва да им бъдат върнати имената незабавно и че настояваме за това пред властите. Обяснявам, че тъкмо по тази причина са били в затвора и съмишлениците ми, заради, които сме провели щафетната гладна стачка. Изпращам я вън до колата, вече съм по-спокоен. Тя ми казва, че ще стане хубаво интервю. По-късно, май вече по време на Екофорума, получавам вестника. На снимката, под която пише секретар на НПС "Подрепа", гледам лошо.
-----
Връщам се в хола, където седят жена ми Мария, сестра и Нина и Васко, който ми направи картофеното пюре.
-- Добре бе, много добре мина – казва Васко все едно, че съм бил в телевизионното студио.
- Щом казваш – отвръщам аз без ентусиазъм.
Тогава –не, ама сега си мисля: . дали пък и със свободата не е като с глада. Колкото си години си бил лишен от нея, толкова години да се захранваш бавно и полека.
Докато не поемеш най-сетне въздуха с пълни гърди.

------------------------------

На снимката по-горе
Джон Уайтхед, помощник-държавен секретар в правителството на Роналд Рейгън