Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Какво става с нас ? ІІІ

Не съди съди своите сънародниците,
а остави това на историята и на следващото поколение!

Автор: неизвестен

Бяхме ли нападнати ?

 

Има още една причина, за да бъдете предпазливи, когато се произнасяте за своите сънародници. И тя е, че съвременниците задължително имат тройка по най-нова история. А покрай оценката и пожарникар в учебниците. Така че никога не знаеш в тоя живот кой от къде и как ще те изненада. Не знаеш дори колко продължителна и и съответно мъчителна, ще бъде грижата на властта за народа, нито пък обратното - кога пък ще ги изненада любовта на същия този народ.
Преди най-сетне да премина към главния въпрос, а той беше да припомня – какво да се прави – нека потърсим


Опорната точка.

И друг път съм споменавал в този блог, че има два начина да продължите напред. Единият е да си кажете: ега ти, катилите, ега ти некадърниците, продажниците и какво там друго ви се иска. С добавката: башмайстори, оставили сте си ръцете в тая държава!
Другият е да не бъдете наивен. Да сложите камък в джоба и да сте наясно, че онзи, който вчера и завчера и по завчера вие е дебнал зад ъгъла,

 

за да ви пребие, днес отново ви чака на същото място.
В случай, че подходите разумно, ще ви издам една тайна. Ние всички бяхме нападнати. Не мога да ви кажа точната дата и час на нахлуването (кога Германия е нападнала СССР, знам, но това -не). Но да речем, че действията са се развили някъде между 9 май и 13 юли 1991 година. А вие дори сте оказали съпротива. Е, не чак толкова героична, но все пак достатъчна, за да остане тя в история на една ваша някога любима синя партия, а също така изобщо в най-новата ни история. След нападението, окупаторът ( а окупаторите не винаги говорят чужд език) ви е съобщил правилата в окупираната зона. Оповестил е, че има разделение на властите, че сте свободни да говорите, да се събирате на площада, да членувате в политически партии, да си избирате депутати и съветници, да проявявате стопанска инициатива, да имате собственост, която е неприкосвена и.т.н. и.т.н. да Казал е най-накрая, че официалния език е българският, традиционното вероизповедание – православното, а етническите партии – забранени. Бързам, обаче да ви кажа, че като изключим член 1, вероизповеданието и етническите парти, всичко останало си го имаше и в старата Конституция * (формално, разбира се). Впрочем имаше го и в конституциите на другите страни в Източния блок, които се възползваха от това обстоятелство. И първом промениха основните си закони и чак тогава, в условията на новите социални практики, седнаха да мислят за нова.
И ето сега, след 22 години, вие отваряте очи, ощипвате се хубаво и виждате – да българският език още е официален, макар българите да намаляват скоропостижно, но от разделението на властите и помен няма. Плюс това държавата прави бизнес и дори помага на частниците да се справят. Разбира се, небезкористно. Освен това крадат като за последно. Отделно от това премиерът си говори по телефона с Мишо Бирата, а когато дойде време да се яви в парламента (за вот на недоверие, например), не му пука от същия този парламент, щото си е негов. Образованието си е национализирано, както и преди. Властта е скупчена в София, както и преди. Полицията си е милиция, а под вътрешен ред разбираме преди всичко щит и меч, а на да речем администриране на територията. Най-накрая, ако ви нарушат конституционното право на неприкосновест и ви задържат за повече от 24 часа без обвинение, няма на кого да се оплачете. На Конституционния могат да се оплачат само президентът, правителството и група депутати. Макар лично аз да не вярвам, някой в тази държава да е способен да им наруши конституцинните права.

 


Приликите и разликите между два преврата

Ние българите, обаче знаем две и двайсет. Плюс това не веднъж сме нападани. Така например, на 9 септември 1944 година, през нощта комунистите овладяват няколко министерства в София. И на сутринта обявяват правителство на Отечествения фронт. От днешна гледка точка, все пак белята в пълния и размер още не се е случила. Правителството е коалиционно и министър-председател Кимон Георгиев, макар по-важните министерства да са в ръцете на комунисите. Народното събрание е разпуснато, но пък предстоят избори . И във следващото освен БРП (комунисти), имаме БЗНС –казионен, звенари, БСДП, Радикална партия и дори независими. За провеждането на незаконния референдум от 1946 година, на комунистите им трябват две години, а за да утвърдят властта, която са взели с кръв – цели три, до приемането на така наречената Димитровска конституция.
45 години по-късно нещата нещата хем си приличат, хем не толкова. През 1990 година Комунистическата партия вече бе на власт, а задачата – същата. Тази власт ** да бъде отново увековечена. Но по съвременен, така да се каже демократичен начин. За целта държейки целия апарат в ръцете, тя първо фалшифицира изборите през 1990 година. След това, с гласовете на старите си съюзници (пак БСДП, например), наложи с мнозинството си във ВНС новата Конституция. Питате за разликите с далечната 1944 година ? Първо този път сроковете бяха доста по-кратки. На комунистите им бе необходима всичко на всичко една година -– от лятото на 1990 до лятото на 1991-ва. Другата разлика е,че този път на разположение бяха не съветските бронирани части, а техните дълбоко замаскирани в КГБ и ГРУ тинк-танкове. Третата разлика, че през 1947 година комунистите премахнаха омразното Велико народно събрание от Търновската конституция, а през 1991 година, го въведоха и така поставиха капан за поколенията. Четвъртата съществена разлика, че ако през четиридесетте и дори началото на 50-те години, българският народ не прие безрезервно новия режим, през 1991 година, синята партия, спечелила изборите с малко, но завинаги, кандиса. И повече дума не отвори за преврат и за окупация.Тъкмо обратното – добросъвестно и беззаветно помогна, за да влезем в Европейския съюз. С демократичните правила, създадени за окупационната зона.
Но ще каже, може би, какъв преврат може да бъде налагането на една нова Конституция, така макар и по силов начин. Вие можете да мислите така, но специалистите, например са на друго мнение. Те ще ви кажат, че преврат е не само тогава, когато насадиш изцяло нова Конституция, но и тогава, когато промениш дори един член от нея. Както направи, например Лукашенко, за да стане трети мандат президент.


До под кривата круша

Ако не сте наивник, за да смятате, че Конституцията не се отнася до вас и че законите не прорастват от нея, значи имате представа за размерите на белята. Аз за себе си съм наясно. Във Велинград, в двора на майка ми, бог да я прости, има голяма и добре разклонена круша. Но круши няма. Няма, защото дънерът вече загнил.
Но тук идваме до нова сложнотия. Ние (народът, де) с едни избори не можем да се оправим и да изберем правилните хора, та камо ли такова сложно нещо, каквото е Конституцията. За да не се повтарям в този блог, ето ви линк. За да видите колко прости са най-важните неща в този демократичен свят.


Понякога послеписът е най-важното

И така пак, не стигнахме до най-главното. До това какво да правим от тук нататък. Но понякога е така. Най-важното остава в послеписа. Веднъж получих писмо от един приятел. Много дълго писмо – така и така са нещата при мен, еди какво се случи междувременно, това стана, онова не стана и накрая послепис. В послеписа – хилядата лева, ще ти върна, когато успея да ги събера.
Ето защо, нека не подценяваме послеписа. В него ще стане дума за това, че окупаторите намаляват. И за това, че даже по-възрастните от тях ни напускат. Че окупационните правила продължават да работят, но пък надеждите за прелегимитация чрез сега управляващите, намаляват. Този път, обещавам, ще стане дума и за най-важното: какво да правим.
А между временно, забравете веднага за прочетеното и за големия проблем. И карайте на запалени фарове. Дето се вика, без права все някак я караме, но без книжка, ще ни стане още по-тъжен живота.
---------
* През 70-те години комунистическите режими захитряха и пробутаха в законите малко демократично лустро. По тази причина, авторът в онези, години се разхождаше неизменно с Конституцията в джоба и цитираше на милиционерите тогавашния член 52, ал. 1, според която правото на професионално сдружаване бе свободно.

** Не онази, която се сменя през четири години, а онази, за която комунистите казваха, че с кръв са я взели и с кръв ще я дадат. Става дума , разбира се за онази власт, която днес искат да връщат на гражданите, но първом трябва да кажат как са ни я откраднали.

На снимката (само за най-младите): Вашите родители, по-големи братя и сестри и даже дядовците ви, протестират срещу натрапената от комунистите Конституция.