Пламен Даракчиев

Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Невинноста ни се сломи ІІ

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво общо има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

Категории: 

Не умирайте в малкия град !

 

Фасадата на болницата е в кремаво-жълто. Такава беше и през 60-те години, когато този цвят още беше модерен. Вътре – познатият мозаечен циментов под, разтурията по коридорите, спарената миризма в пренаселените стаи, напуканата дървена дограма на прозорците, античните кушетки на колела, захабените чаршафи. Интензивното в неврологичното отделение е една голяма стая, преградена с нисък параван-хармоника. В нея са натъпкани десетина пациенти, съответно мъже и жени. Млади и стари. С осигуровки и без осигуровки.

В едната половина, оттатък паравана, умира най-близкият ми човек. На съседното легло – момиче на около двайсет години, което на другия ден ще изпишат. От другата – пациентки, които са контактни. И дори успяват да разговарят помежду си. Предстои ми будуване през нощта на стол, до най-близкия ми човек. Отвън, на стената в коридора са изписани правата ми на придружител. Както и тези на пациента. Едно от тях, обозначено като 2.8, гласи: „Пациентът има право да умре достойно. Точка.” Стреснат съм. Защото все още не съм го срещал в която и да е международна харта. Звучи в духа на европейското позитивно право. Ако изобщо някога признае такова право, американецът би го обърнал и то би звучало така: ”Никой не може да умира при недостойни условия и пред очите на други пациенти.”

Пост фактум и от немай къде

Мониторингът на ПАСЕ върху съдебната власт, медиите изборите в България остава. За разлика от наблюдението върху правосъдието и вътрешния ред в ЕС, тук сме без румънците. И оставаме единствената наблюдавана страна, член на ЕСС, измежду 47 държави в Съвета на Европа. Но това едната страна на въпроса.

Какво казваме на европейците в едно иначе смислено и важно писмо

Другата, по-неприятната е ясно изразена в писмото на 8 авторитетни български неправителствени организации *, които настояха пред ПАСЕ наблюдението върху страната ни да продължи. Какво ли отчаяние трябвало да ни е обхванало всички нас, българите, за прочетем още в началото на писмото следната констатация: „Устойчиви реформи в България могат да бъдат гарантирани само посредством ангажиране на международните институции.” ? Опитайте се да поставите на мястото на отсрещната страна, която чете това ужасяващо признание в иначе смисленото писмо. Още повече, че по нататък това признание е обстойно защитено в специален раздел , озаглавен недвусмислено „Значението на продължаващата международна подкрепа и мониторинг”. В него е назован пределно ясно мотива на неправителствените организации да настояват за продължаването на мониторинга: „За съжаление, правителството и Народното събрание са доказали по много поводи, че игнорират предложения и апели на неправителствения сектор. Само когато международни организации застават зад инициативите на гражданския сектор, те биват взети предвид от правителството. „

Ахмед в сараите на закона

или за това защо у нас е възможен патримониумът * ДПС

Прав е Иван Бедров да твърди, че вместо за алтернативи и политика, след покушението ще си говорим за Октай, за ефективността на службите, за омразата и за ред други неща от вчерашния ден. А има за какво да си говорим ? И за ДПС, и за Доган вътрешно партийните обръчи. На ръководството на Либералния интернационал може изобщо да не му пука как е устроена и по какви правила работи една източноевропейска етническа партия, но ние би трябвало да сме загрижени. Най-малкото, заради това, че тази организация периодично скандализира общественото мнение. Било то с трупа на високопоставен нейн член в партийните сараи, било то с корупционни практики на нейни министри и кметове или пък с изявления на нейния лидер, за което в други страни срещу него със сигурност ще да започне наказателно преследване. Ето защо трябва да търсим омразата не в поплаците на новоизбраният председател Лютви Местан, а в правилата, по които работи и съществува самото ДПС. Какво друго, ако не недоверие към твоите собствени членове е да предоставиш правото на лидера на партията да определя

Нежният декември. Опелото

Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
Удивително, нали ?

А през това време в София вреше и кипеше. В страната също се надигаше вълна. В СДС, обаче всичко бе спокойно. И не само това. Здравите сили вътре полагаха огромни усилия в две посоки. Едната – да предовратят възможни акции срещу режима, другата -- да санкционират тези, които по една или причина са изтървали. Така беше, например на 9 декември, когато многохилядно ществие тръгна от Южния парк и се изля пред Народното събрание с обичайните възгласи „Долу БКП!”, „Убийци!”, „Оставка!, „Долу член 1”. Санкцията от СДС бе незабавна. Още на следващия ден новоизбраният председател Желю Желев заклейми шествието. „Това е некултурно и недемократично” – каза той тогава. И далеч преди комунистите да ни нарекат екстремисти, чухме от неговата уста предупреждението, че „това може да предизвика ексцесии и дори провокации”.
Впрочем, докато в новоучреденото СДС втасваха земеделци, репресирани, студенти, партийни дисиденти, правозащитници, социлдемократи, еколози, синдикалисти и пр., в БКП се скъсваха от работа. През декември те проведоха три пленума на Политбюро и на ЦК на БКП, сесия на Народното събрание, голямо събрание в МВР, на което представиха новия министър Атанас Семерджиев, заседание на Държавния съвет и безброй партийни сбирки в в други важни министерства и ведомства. Като изключим 14 декември, под прозорците на партийните сгради и министерствата цареше тишина. Мъртва декемврийска тишина.

Категории: 

Защо в СДВР са закононарушители

От малък имам уплах от спринцовка и от подпис под милиционерски протокол.  Първото е болезнено, а второто – унизително.  Вчера и онзи ден на два пъти се опитах да ми пробутат милиционерски предупредителни протоколи. Веднъж в СДВР и веднъж на доматения протест.  Както вече споменах тук-таме в медиите една от точките в  протокола изискваше от мен да не проповядвам расизъм и етническа ненавист. Ще кажете: а бе, тия луди ли са? Не, не са луди. Лудите са безобидни, но началниците в СДВР не са. Сигурен съм, че са клинично здрави. От тях разбрах, че от две години вече е практика да се привикват организатори на граждански прояви и да бъдат заставяни да подписват предупредителни протоколи.  За не вършат лоши неща по време на своите митинги, събрания или манифестации.
В случай, че сте гърмян заек, или сте активист на Българския хелзинкски комитет, може би ще се опънете. Тогава след следва една позната процедура. Като казвам позната, имам предвид по-старото поколение. Защото тя е същата, както едно време в милицията.  
Ситуацията тогава бе горе-долу следната. Събират се няколко цивилни и униформени, гледат те строго и ти подават предварително написания предупредителен протокол. В него обикновено има две точки.

Декларацията за утрешния протест пред Съдебната палата

 

 

 

 

 

 

 

 

Няма кой да ви чака!


Обръщение на инициаторите и участниците в доматените протести

 

Доматената революция продължава. Бяхме там, където пише „Съединението прави силата”, за за допълним девиза с това, че разделението на властите е духът на демокрацията. Сега отиваме пред Съдебната палата. Там, където е болното място на България. Отиваме там, защото пред очите ни политици извиха врата на съдебната власт и правосъдие у нас няма.
А когато в една страна няма правосъдие, няма и държава. И това е провал. Провал, който се измерва с власт на олигархията вместо демокрацията, с корупция вместо върховенството на закона, с организирана престъпност вместо правата на човека.

Конграчулейшънс и златна маска в дисагите

Тази сутрин първата ми работа бе да потърся информация срещата отвъд океана. Има я на страницата на Белия дом и в българските сайтове чрез БТА. На сайта на българското правителство – нищо. Иначе казано – мърлява работа. И дори повече от това, тъй страницата не е обновявана от миналия месец. По-точно от 12 ноември.
По отношение на срещата си струва да се отбележат няколко многозначителни факта.
Първият е, че наистина премиера Борисов е първият европейски лидер, приет от Барак Обама след неговото преизбиране. Този приоритет няма друго обяснение, освен че по някаква причина американците имат спешни задачи в региона и в Близкия Изток.
Другото е самата среща, продължила 45 минути. За да си представим ситуацията , трябва да направим да направим някои прости изчисления. Примерно да извадим формалните любезности, които се разменят в началото и в края на разговора при такива случаи. След това да разделим останалото време между Барак Обама, Борисов и преводачите. При това положение не е трудно да стигнем до извода, че премиерът Борисов не е разполагал с повече от 5-10 минути. Най-вероятно, за да отговори на някои въпроси на домакина. Трябва да имаме предвид също така, че част от нищожно малкото време на Борисов е изядено от напълно неуместния въпрос за отпадане на визите за българите. Въпрос, по който едва ли външните министри на двете страни са работили предварително. *
Най-накрая издънката е отново е налице: типично по ориенталски Борисов мъкне дисагите със себе си и дарява на Обама копие от златна маска на тракийски владетел. И така принуждава домакина да отвърне с кристален орел. Сайтът на Белия дом, разбира се спестява подробностите около подаръците.

Нежният декември на 1989-та. Панихидата

Ето, че дойде декември, наближават празници и става весело. Едни природни хора, както би казал Сьорен Киркегор, рекоха че СДС трябва да се върне към корените си. Един вид назад, към природата. Ха-ха, нещо са се объркали, завалиите. И със сигурност има връщане, но не към природата, а към бърлогата. Но нека ги оставим да си седят там и да държат козирките, да не би някое клонче да забърше фуражките им. А пък ние с вас да вземем да се върнем наистина назад към корените. Ама много назад, чак през декември 1989-та.
Само да не си помислите, че ще отворя дума за политика. Защото по онова време такава все още нямаше. И съответно не можеше да има политик с летни половинки, шлиферен панталон и стогодишна полушуба, както си ходех през онзи декември. Нали ?


Декември – месец на нови запознаства

Ако ме попитате какво съм правил тогава през тези първи дни на декември, веднага ще ви кажа – запознавах се. Запознавах се наред с бъдещите партийни лидери на бъдещото СДС. И се радвах на подчертано уважение от тяхна страна. По причина, че вече бях влязъл в устата на хората. От края на ноември, т.е. от първите събирания в квартирата на бай Иван срещу Румънското посолство, до 6 декември се запознах с поне десетина от тях. По-късно ,през втората половина на месеца, ръкостисканията продължиха със същата интензивност , защото в СДС влязоха нови партии. Например, Демократическата партия. Ама ще кажете, как така не съм познавал хора като Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев *, Димитър Баталов, Васил Гьорев, Крум и Иван Неврокопоски, Жорж Ганчев, Георги Марков и.т.н. ?

Страници

В ковачницата на чуковете

hammer160.jpgКакво не знаем за ДС и как ще го научим І

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІ

или за партизанското движение след 9 септември

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІІ

-- официалната и неофициалната страна на службите

­

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.