Пламен Даракчиев

Необходима ни е власт, която създава среда за развитие, а не такава, която преразпределя дефицити — отбелязва вчера в своя политически дневник Димитър Аврамов. Поводът е убийството на кмета на Елин Пелин. Също така вчера, в “Дневник” се появи непубликуван разговор с Янко Янков. В него има един любопитен детайл — при встъпването си в длъжност кметът заварил около 15 000 дка общинска земя и успял да я докара до около 40 000 дка след люта битка с Министерството на земеделието и горите. Е ,нека продължим от тук темата за властта и преразпределянето на дефицитите.

Като се присъединявам към всичко казано от Петър Стоянов в неговия блог по повод 10 януари, ми се ще да направя едно, струва ми се, съществено уточнение. По повод на твърдението, че СДС не е организаторът на протестите. Разбирам прекрасно какво иска да каже лидерът на СДС. Разбирам, че той иска да отбие инсинуациите за предварителна организация, режисура и планиране на Раковски 134. Само че има опасност много хора да го разберат буквално.Да, наистина обстановката бе такава не заради някакви подмолни действия на опозицията, а вследствие на ината и некадърността на правителството на Виденов. Недоволството, меко казано, на хората бе факт. Точно по тази причина рейтингът на кабинета клонеше към нулата. От тук нататък опозицията или трябваше да изчаква пасивно, търкайки банките в парламента, втория кабинет на комунистите, или трябваше да вземе инициативата. Първото означаваше наистина държавата да се срине окончателно, второто — път към предсрочни избори. Твърдя, че СДС избра второто. И то съзнателно. Дори с известни спорове вътре в партията. От тук нататък организация и съгласуване вече имаше. Иначе можете ли да си представите какво би станало, ако лидерите на СДС, ако лидерите по места, ако партията като цяло не бе поела своята политическа отговорност по организацията на протестите ? 

Както мнозина софиянци и аз видях и изживях събитията през зимата на януари 1997 година. Главата ми е пълна с впечатления и неразказани случки и истории от тогава. Може би ще успея до края на деня да разкажа някоя от тях. Например тази за синята кола с високоговорителите, която набедиха за радиокола на “Дарик” и която година по-късно бе курдисана във фоайето на НДК по случай националната конференция на СДС. Може би ще ви е интересно да поразсъждаваме защото атаката се случи от към най-тясното и най-трудното място -- северния вход на парламента. А не, примерно откъм парадния, където имаше далеч по-широк фронт за действие, а охраната беше рехава. Иска ми се също така да разкажа как видях плошада след 22 часа и особено по-малките часове на 11 януари. И особено побоят на тежковъоръжените полицаи над останалите на площада преди всичко студенти и ученици от Испанската гимназия. 
Но има време за спомени. Сега далеч по-важното е да оценим събитието с десетгодишна давност.

За себе си мисля,че съм наясно с нещата. Януари 1997-ма беше нашият втори шанс. След 14 декември. За жалост - пропуснат! Този път не за заради предателство на лидерите, а защото им липсваше липса далновидност и кураж да доведат нещата до край. А естественият край на януарското въстание можеше да бъде не просто смяната на управлението. Можеше да бъде далеч по-голяма промяна. Можеше да бъде наистина затварянето на фабриката за илюзии, както се изрази по онова време новоизбраният президент Петър Стоянов, а не временно преустановяване на работния цикъл.

Знам, че в тези празнични дни не ви е до темата, но какво да се прави. Едва днес ми остана време да прегледам Закона за достъп до досиетата на бившата ДС. Естествено, че в закона липсва морално осъждане на комунистически тайни служби /то и в предишния нямаше/. Липсва също, каквото и да е целеполагане. Имам предвид това, че в него не е развита по-широка трактовка, а именно, че разкриването на тези архиви има редица цели, свързани с политически, правни и исторически изследвания на миналото. Да не говорим за това формулировката в член 32, т.е.

Честито Рождество Христово ! Мир и любов в домовете ви! Същото желая и на себе си. Мир /смирение/, за да проумея преходността на нещата. Любов, за да не гасне надеждата в изначалния промисъл и онова, което ни прави вечни. Понякога не е трудно да си в хармония в себе си. Искам да кажа, че понякога направо я живееш и дишаш. Така беше навръх Рождество 1989-та. Още от Бъдни вечер хората се трупаха в пространството пред паметника на Незнайния войн и около храма “Св. Александър Невски”. Бяха започналите Коледните бдения. Помните ли ги ?

Малко хора знаят каква битка се разрази между лидерите на СДС дали изобщо да има жива верига на 14 декември 89-та. Някои от участниците в сбирката в дома на Абрашеви /Люлина и покойният и съпруг/ не са живи, други по обясними причини мълчат. Някой ден ще разкажа за повече за тази история, чийто финал бе призивът за митинг, изпратен в БТА. Засега, като очевидец на събитията и като участник в подготовката ми се ще да внеса малко яснота. Първото, е, че сблъсъкът, започнал в дома на Абрашеви дали да има изобщо жива верига и съответно митинг продължи и на балкона на Студентския дом на културата.

Днес сутринта гледах Евгени Михайлов в БТВ. Отново чух добре познатата теза за това, че на 14 декември 1989-та едва ли не сме извадили късмета и сме се разминали с кръвопролитието. Странно. Ако продължа по логиката на Евгени ще излезе, че през онази бурна есен поне няколкото пъти сме вадили жокера. Например с това, че първия демократичен /боже опази!/ митинг се състоя не на 16 ноември, когато бе насрочен пленумът на ЦК на БКП, а на 18 ноември. Не под прозорците на бившия Партиен дом, а на пл. “Свети Александър Невски”.

Не знам дали имате това усещане, но в темата за дясното има нещо болезнено, нещо недоизказано и в някаква степен дори криминално. Има нещо, за което лидерите упорито мълчат. Има нещо, което обърква самите нас, хвърля ни в отчаяние, принуждава ни понякога да прехвърляме собствените си отговорности в областта на народопсихологията и конформизмът на българинa. Понякога, но съвсем рядко, нормални хора, мислещи, и най-важното достатъчно честни пред себе си хора, успяват да формулират и да изкажат публично това усещане.