Пламен Даракчиев

Ето какъв е моят отговор на „“осемте точки“ на Кристиян Таков.

1. Ще припомня, че на 23 октомври м.г., в самото начало на окупацията, в аудитория 272 на Софийския университет пренощуваха само шестима студенти от Юридическия факултет. Аз пък отлично си спомням, че в първия ден на окупацията на Факултета по журналистика и масова комуникация, журналистите дошли да подкрепят протестиращите, бяха повече от окупаторите.

2. Разнородността на състава вчера вечерта бе, заради острата реакция на ректора и очакването за крути действия от страна правоохранителните органи. Да, не е добре в окупацията да участват външни хора. Но не виждам нищо неестествено в солидарността на студентите от различни висши училища. Освен това – що за логика е това ? Ако приемем, че окупацията е гражданско неподчинение и по дефиниция е извън нормите на закона, дали по-важното в случая, че в окупацията участват студент, който е от друго висше училише ?

3. Най-новата ни история помни и други случаи, в които моментът е бил неудобен. Например януари 1997 г. Нима тогава подготовката за сесията протече нормално ? Какво се случи с отпуските на задочниците ? Днес, когато вече сме членове на ЕС, на кой би му минало оценява студентската окупация и студентските действия, че тяхната сесия е била по-важна от големия изпит, който те издържаха заедно с протестиращите?

4. Ако избраното действие -–окупация е доказано неефективно срещу дебелокожата власт, нима не можем да кажем същото за деветмесечния протест по улиците на София ? Кое тогава е ефективното – стачката ? Ами да спират работа тогава преподавалите, да заключват вратите на СУ и да не допускат стачкоизменниците.

5. Точката и произтичащите от нея подточки са особено интересни. Вярно е, че медиите ще злоупотребяват с всяка непремисленост. Но нима изминалата година не бе пълна с такива ?

Или защо е по-важен въпросът какво да правим с МВР, а не това, че някой си Йовчев е написал закон

Напускащият през задните входове премиер Орешарски и опитващият се да влезе в политиката пак от там вътрешен министър Йовчев внесоха проект аз нов Закон за МВР. Пак през задния, сиреч служебния вход на Народното събрание.
Ако човек прочете законопроекта отзад-напред, т.е. от мотивите нагоре през подписа на Миков , преходните разпоредби и.т.н., ще види, че колкото по-нагоре, толкова по-познато, даже съвсем познато звучат членовете и алинеите.
Ето защо възниква съвсем основателният въпрос: а защо старият Закон за МВР, допълнен тук-таме с някое допълнително правомощие на полицаите, трябва да мине за нов ? Дали не е заради парламентарната статистика. Все пак по-внушително ще прозвучи един изцяло нов, отколкото изменен и допълнен стар закон ?

 
Преди няколко дни Реформаторският блок, оповестиха своята инициатива за радикална реформа във фундамента на държавата. Тя е озаглавена „“Мерки в сектор Правосъдие и система за за сигурност.“.. По европейски е, дума да не става. И все пак, има нещо смущаващо. Както в понятието „сектор“, така и в подхода към безподобния нашенски институционален батак.
Може би ще кажете – какво толкова? Сега за понятието ли ще се хващаме?
Ако сте лекар-хирург, обаче няма да мислите така. На операционната маса, пред отворения гръден вие ще можете да се концентрирате върху сектор „сърце и дробове“, само ако преди това сте осигурили необходимата апаратура. И съответно да сте гарантирали оросяването на мозъка.
В случая, секторният подход на експертите в Гражданския съвет е едно предварително самоограничаване. .Такова, каквото си налага Брюксел, плетейки своята дантела в ежегодните мониторингови доклади на тема правосъдие и вътрешен ред у нас.
Но Европейската комисия може да бъде разбрана. Тя в в деликатната ситуация. Заради някогашния компромис в предприсъединителния процес и съответно стриктното прилагане в предприсъединителния процес на критериите от Копенхаген. Оскобено първият от тях, който гласи: стабилност на институциите, които да гарантират принципите на демократичност, върховенство на закона и защита правата на човека и малцинствата.

За радикалната реформа във фундамента на държавата, обявена от Рефортаторския блок

В тази част за адресата на предложенията, а в следващата – за конкретиката

Нямам никакво съмнение, че тъкмо на Реформаторския блок му отива да представи идеи за радикална реформа в правосъдието и вътрешния ред. Ако не в друго, то поне в това отношение от ДСБ винаги са били последователни. През своето недълго съществуване сходни идеи бяха неведнъж извеждани на преден план и в Движение „България на гражданите“. Не се съмнявам също така в компетентността и добрите намерения на хората от Гражданския съвет. Спор няма, че че тяхната визия, макар и радикална не надхвърля правомощията на едно обикновено народно събрание. От тук нататък, обаче започват проблемите. В общи линии те са два. Първият е така да се каже технологичен и е въпрос на подход в онова, което наричаме политика. Вторият, предмет на следващата част на тази публукицаия, е свързан с конкретиката на самите предложения. А така също и с едно не съвсем продуктивно съотнасяне на понятието „Правосъдие и вътрешен ред“, с което борави Европа към безподобния нашенски институционален батак.

Един пропуснат урок, за който още не е късно
 

Ако сте от тези, които се мръщят на това, че протестиращите скандират „Червени боклуци“. Ако се чудите защо отново е актуална песничката на Васко Кръпката „Когато падне БКП“. Ако в крайна сметка продължавате да мислите, че комунизмът е анахронизъм и надлежно опакован и етикетиран в история, в музеите и в архива на Комисията по досиетата, прегледайте внимателно „Опорните точки“, които вчера Министерството на любовта изпрати на една част от народните избраници – депутатите от БСП. Онова, което най-напред трябва да забележите е, че една власт (изпълнителната) указания на друга (законодателната). Дори още по-лошо – една българска институция, деполитизирана, както я наричат, съветва доста настоятелно депутатите от една политическа партия, която е преобладаващия цвят в червенокафявата разцветка. Впрочем, кой може да гарантира, че същият мейл не са получили и членовете на Конституционния съд и на ВСС от квотата на „Позитано“ 20.

Няколко думи за дните, непосредствено преди 10 ноември

Ха-ха, сещам се как изглеждах на днешния ден преди 24 години – с черна брада, дълга коса, сплетена отзад  на плитка и черен шлифер под коленете.  Кажи речи професионален революционер. С огън в очите, с вдъхновено слово и вяра в това, че ако не ни преследват и не ни бият,ако можем да свободно да говорим , да пишем и да се събираме на публични места,  всичко ще е различно.  Разбира се, не става дума за мене. Българската лява (в некомунистическия смисъл на понятието) интелигенция тръгваше целокупно по дългия път, преди всеки да свърне в избраната посока.  Ако днес някои ви каже, че по онова време е бил с десни убеждения, не му вярвайте. В най-добрия случай става дума за изповядване на „разширен  и малко обновен либерализъм“ , както се бъзика британският политолог Кенет Миног.
Та така, навличайки пуловер и шлифер отгоре, аз се простих с моя  летен костюм в сигнално-пепитено. С него, като човек с добро сърце, улеснявах максимално изгарящите от любопитство хора на Митьо Гестапото. Различаваха ме отдалеч. Особено там, където имаше навалица – по гари, автогари или пък по просто по главната улица, примерно на Пловдив.

„Искаме публичен дебат за нов обществен договор.“

Изречено от студентите, на стълбите пред Софийския университет

Тези дни получавам често приятелски забележки в социалните мрежи и дори
напомняния, че все пак сме оставили комунизма и социализма зад гърба си. Направо не е за вярване, но след толкова години чух отново подхвърляния за "бесен антикомунизъм". И че такава позиция контрапродуктивна с оглед на общата кауза.
Нека се опитам да внеса малко яснота по въпроса. Първо антикомунизмът не е идеология, а отношение. Отношение към една от човеконенавистническа визия за обществото. Такова отношение са също така антифашизмът и антирасизмът. Ето защо такова отношение и самоопределение вътре в човека ще има винаги. Дори в общества, които не са били жертва на някоя от тези идеологии в такива мащаби, в каквито преживяхме злото ние, народите в Източна Европа.

Защо бъркаме противостоянето с театъра на сенките

Управляващите дадоха сериозна жертва. Откъдето и да го гледнеш разследването за данъчни и пране на пари срещу екс депутата Христо Бисеров е изцяло в духа на това, за което Брюксел отдавна настоява – дела срещу престъпленията по високите етажи на властта. Защото Бисеров не само не е кой да е. Не само беше заместник-председател на Народното събрание. Той несъмнено бе сред първите десетина държавници с най-голямо влияние в политиката на управляващата коалиция.
Може да има много догадки за това как се стигна до неговите оставки. От това, че управляващите внезапно са били осенени от воля за справяне с престъпността по високите етажи, през евентуалната намеса на партньорски служби в Европа, чак до междуособици вътре в самото ДПС или пък в управляващата коалиция като цяло. Едно, обаче е ясно. Не става дума само за Христо Бисеров. Нито пък само за Делян Пеевски, чийто неясен бизнес все още е недосегаем. Става дума за много други знайни и незнайни герои, изведени от „божията“ ръка във върховете на политиката.
Днес тези съмнения бяха засилени и от неадекватната реакция на лидерът на ДПС Лютви Местан. Неговото обяснение на случая е такова, че ако човек не познава родната действителност, би си помислил, че Движението е учредено малко преди изборите през май. Че не е имало самопризнания за „обръчи от фирми“ и за това кой „разпределя порциите“. Че сараите на Доган са вестникарска измислица, а яхтата му– двуместно кану край село Енчец, на брега на язовир „Кърджали“.

Или защо с ареста на Генов и другите червените вандали оскверняват паметта на Любомир Далчев

Рано тази сутрин арестуваха Асен Генов и неколцина протестиращи. Заради актуализираната със спрей скултурна композиция на Любомир Далчев пред сградата на „Позитано“ 20. Буквално броени часове след това, в сутрешния блок на НТВ, вътрешния министър Йовчев услужливо определи действията на арестуваните като вандалски акт. И по този начин ги приравни случилотосе към свастиките на скенхедс по стените из София, към надписи като „Смърт на циганите“ и „Бежанците – вън от България“, оставени от сподвижниците на Петното и от фашизоидните атакаджии. Такова сравнение, разбира се е кощунство.
Не за друго, а защото четвърт век след прокламираната демокрация, комунистическата символика, въплътена в монументални форми, стърчи по четирите краища на България. От Шмайзера в столицата до скудоумната грамада от камък в село Партизани, община Дългопол. От потресаващата супена чиния на Бузлуджа до партизанското капище в село Калище, Благоевградско. Идете на един от двата терминала на летище София, влезте в залата за пристигащи и ще видите картата на най-забележителните паметници в София. Пет от шестнайсетте са руски или съветски. Включително паметникът на окупаторите в Борисовата градина, изографисван периодично от млади български патриоти, наречени „неизвестни извършители“ от официалните български институции – МВР и Прокуратурата.
Хайде холан, ококорвате се, арестувате, квалифицирате светкавично и дори сте готови да съдите по бързата процудера Асен и останалите. А когато бъде нападнат човек на „Пиротската“ не виждате, както писа днес Иван Бедров на своята стена във Фейсбук!

Изгубени между оригинала и фалшификата – част 3

Или за това как бе предовратено правосъдието. И още: кой издаде четата

Морална революция! – написаха онзи ден студентите на фасадата на Ректората. За революцията мога да предположа, но виж за морала ми e интересно какво мислите ? Интересно ми е също така, как се отнасят в настоящия момент студентите, към една прочута фраза на Имануил Кант, върху която често пишат курсови работи: „Звездното небе над главите ни и моралния закон вътре в нас изпълват ума с все по-ново и нарастващо възхищение и трепет, колкото по-често и по-продължително размишляваме над това.“ ? Със сигурност е по начин, различен Въпросите, разбира се, са риторични. Първо, те са дълбоко лични. Ако ми бъде позволено да перифразирам една известна мисъл на Албер Камю ¹ и да я отнеса към времето, в което живеем – усещането за моралния закон вътре във всеки от нас може да ни порази на завоя на някоя улица. В обществен план, това усещане, без да губи своята екзистенциална същност, има свойството да се предава по индукция. Обърнато навън, към обществения ред, към безобразието, коцентрирано във въпроса КОЙ(?), то се превръща в императив, основан на „елементарния принцип на честността, според който хора, които не са задължени да спазват един закон, нямат правото да налагат закон на други хора.“ ² Казано простичко – олигархията. Живеем в лъжа – това е най-важното, което ни казват ранобудните студенти. Но този призив трябва да има своето рационално продължение. Отхвърляйки лъжата в морален план, ние няма да започнем да живеем без нея, едва ли не още утре. Тя трябва да бъде разнищена. За да не бъде повторена.

Да повдигнем малко завесата