Пламен Даракчиев

Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Денят на убийците *

(за съдбата на едно мое есе и за още нещо ** )

Покрай неотдавнашните спорове около учебниците по история, никой не се сети, че сме го закъсали здраво не само с по-далечното, но и със съвсем близкото минало. Любопитен съм един ден някой историк, или по-добре писател, да направи сравнение между България през 60-те години на 18 век и същия период сто години-късно. Бедна ви е фантазията колко български вестници и списания*** са излизали в Цариград и са се разпространявали по Дунавския вилает, в Тракия и Македония. Да не говорим за периодиката в съседните страни – Букурещ, Белград и дори в Германия – Лайпциг. В случая, отново ще видим съществена разлика – българина е търгувал свободно в границите на империята. Дори извън нея. Освен това и тогава, както и днес той е пращал децата си да учат в странство – в Германия, във Франция, в Русия. На всичкото отгоре, дори ако се е гърчеел или турчеел, българина го е правел по своя воля, т..е никой не го е заставял със сила да променя име, вяра и народност.
Но аз се отплеснах. Думата ми бе за друго.

Съединението – отвън и отвътре

Познавам много патриоти. Толкова много, че ако тръгна да пиша имената им по асфалта от Западен парк на изток, сигурно ще стигна до Ихтиман. Да си патриот, както знаем значи да обичаш Родината си. Твърде малко от тези, които познавам си остават само с любовта. Почти винаги тя, така да се каже минава през омразата. Къде срещу турците, къде срещу евреите, а в някои случаи дори срещу американците. За някои дори може се каже, че после Русия, обичат най-много Отечеството си.
Но днес е празник, а природата на празника е демократична. Заслужил, незаслужил, лош или добър – празнуваш. Празнуват и държавниците ни. От стените в кабинетите им всеки ги ден ги гледа Васил Левски, но никогай Захарий Стоянов. Не знам защо.
Що се отнася до мене, мисля, че в патриотизма задължително има малко тъга. Понякога дори и самоирония. И тогава чувството си е истинско. Иронията и тъгата можете да намерите, например у Тончо Жечев. Когато в едно от есетата си в „Българския Великден или страстите български” описва един епизод от Съединението. По-точно натирянето на Гаврил Кръстевич от Голямоконарската дружина на Чардафон Велики. От едната страна на файтона върви самият войвода, а другата с извадена сабя годеницата му Делка Шилова. Картината е и тъжна и весела. С една дума нашенска.
А междувременно се сещам, че тези дни разгърнах Устава на Източна Румелия, издание на „Хр.Г.Данов” от 1879 година. В него е цялата нормативна уредба на областта, която е е "под прямата политическа и военна власт на Н.В. Султана”, както е записано в чл. 1. Честно казано завидях им на тези българи. И а организацията на администрация, и за тази на съдебната власт и за още много други неща. По ирония на съдбата, днес уж сме свободни и обединени, но пък уредбата ни нещо куца.

Група граждани задават въпроси на картела

Избора на членове на ВСС от парламентарната квота се очертава като досадна процедура за политическия картел. Разбира се, договорените от политическите партии членове ще бъдат назначени, пардон – избрани, но пък храма така да се каже ще бъде осквернен. Преди всичко и най-вече от въпросите на неправителствените организации. А те са общо 108, кой от кой по-досаден за парламентаристите.
Казах досада, но така изглеждат нещата само външно. Психолозите ще ви кажат, че зад досадата често пъти се крие неистов страх. Такъв страх, какъвто тресеше партийните другари в едни далечни времена, някой другомислещ, промъкнал се случайно на някой форум внасяще смут с откровените си въпроси. Учудващо, но въпросите, простички по своята същност, трещяха като изстрели. И другарите трепереха. И знаете ли защо ? По една проста причина – истината каза публично преминаваше като точки през редиците. И въздействаше еднакво силно, както върху тези, които бяха кюпа, така и на онези, които вече бяха готови да направят крака в страни. За странната и необяснима сила на истината, изговорена публично в мрачни време, може много да се говори. Но понеже ги живеем тъкмо в такива времена, по-добре да оставим това на следващото поколение.
Ето и някои от въпросите на неправителствените организации към кандидатите.
Към Бойко Рашков (БСП): Като участник в управлението на съдебната власт през по-голямата част от така наречения преход, чувствате ли се „съпричинител” на сегашното и състояние?
Към Васил Ц. Петров (ДПС): Предвид връзките Ви с ДПС, които за втори път Ви предлагат за пост в съдебната власт, как ще гарантирате независимостта си от тази партия като член на ВСС ?

Битката за лявото тече, но никой не забелязва

Ако след изборите през 2009-та сте си мислили, че на власт идва по-добрата част от БКП, вече знаете, че не сте прави. Тъкмо обратното. По-лошата е. Както по-лош от вълка може да пак вълка, само че в овча кожа.
Ето, например моите агенти в БСП постоянно ми донесат, че на „Позитано” се умува усърдно по разни неща. Ако умуването се избистри в предизборна програма, не е изключено напролет да чуем, че социалистите за децентрализация. Сиреч, алтернативата на раздаване на имоти за общините от кабинета, буквално всяка сряда. И, разбира се, на системата за материално стимулиране на местната власт, измислена от министър Дянков.
Пак от там (представете) агентите ми съобщават невероятната информация, че бившите комунисти се готвят да вдигнат омертата над реформата на съдебната система. И се оглеждат дали ще има някой, който да преговаря с тях за промени в Конституцията.
Куп други новини добри новини имам от „Позитано” и спокойно мога да ви кажа, защото знам, че въпреки това няма да гласувате за тях. Но нямам време.
По тази причина ще се спра накратко върху това какво днес казаха в парламента огняроинтелигентите, които се направят десница.
Първо --обещаха по-високи доходи. Нещо, което правят, разбира се преди всичко левите партии. Защото опре ли до държавата ( а не до пазара и работодателите) да вдига доходите
Второ - обещаха по евтини лекарства. Т.е.от една страна вдигат доходите, от друга ви намаляват лекарствата. Ако изобщо не се разболеете –представете си колко губите.
Трето. Казаха, че ще плащат две години осигуровките на нови работници, което ще рече, че падне яко харчене от бюджета. А по стар български обичай – и надлъгване с работодателите.

Досието на един ден ІІ

(Из "На масата на Румяна")

Продължение

Наобикалят ме няколко цивилни. Все едно съм въоръжен и много опасен. После в колата и право в милиционерското управление. Вкарват ме в някакъв широк кабинет. Тук вече милицията действа хард. Карат ме да опразня джобовете. Вадя цигари, запалка, портфейл, ключове,, „Елмазен мой венец” на Валентин Катаев, джобно издание на библиотека „Панорама”. И, разбира се, Конституцията на НРБ и Кодекса на труда *, с които не се разделям, когато съм на път. Няма нужда да казвам, че между изваденото от джобовете са и трите листа с тезиса за програма на профсъюз „Подкрепа”. Започват въпросите от рода на това какво правя в Стара Загора. Отговарям, че съм дошъл на събрание на профсюза. Единият от цивилните, прошарен, с текесезарски вид, замахва, но друг по-млад, спира ръката му. По-младият явно е началник и се мъчи да проведе нещо като разпит. Но разпит не става, защото аз няма какво да крия. Отвеждат ме в друга стая, сядам на изтърбушено бюро, слагат ми бял лист и химикал ми казват да пиша. Още не съм чел наръчника на Деян Кюранов "Как да се държим в милицията", така че действам лаишки. И пиша: „До др. началник на ОУ Стара Загора” Другарю началник, така и така дойдох тук за събрание на Независимия профсъюз „Подкрепа”, тъй като силата на чл. 52 от Конституцията у нас има свобода на профсъюзното движение. Ето защо Ви моля да наредите да бъда незабавно освободен, за да довърша поетите ангажименти.”

Досието на един ден

 

(Из „На масата на Румяна”)

На 17 януари 1990 год., с протокол № 52, комисия в състав лейтенант Минка Стоянова – председател и членове кап. Янчо Георгиев и майор Александър Стамболиев, унищожава ДОР * № 33146. Обект на разработката е „Европеец”, подвизаващ се под името Пламен Иванов Даракчиев, роден в Ямбол, неосъждан, женен с две деца, журналист по професия, неупражняващ обществено полезен труд, поради заниманията с противодържавна дейност. Това научих през февруари, т.г., когато най-сетне се наканих и пуснах заявление в Комисията по досиетата. Единственото, което намерих в тъничката папчица бе протокола за унищожаването на делото, факсимиле на титулната страница с гриф „Строго секретно!” и снимката ми. Защо моето досие е попаднало в прословутия списък за унижощаване на генерал Семерджиев от януари 1990 година, безспорно е любопитен въпрос. Все някой ден ще се спра на него. Засега по-важното е, че пропадат надеждите ми за обстойни мемоари. Но пък това не е болка за умиране. Нито в житейския, нито в Киркегоровия списък. Както казва покойният Иван Динков: „Спомените носят патрондаши, за можем лесно да умрем…” И така ще извадя един от тях. За случилоте се в един мартенски ден, който навярно е бил обстойно описан в унищоженото досие. Иначе Митьо Гестапото в книгата си „Шести отдел” е съвсем кратък: ръководството е било силно разтревожено от поредната изява на опозицията лично министърът (другарят Георги Танев) e поел ръководството за нейното неутрализиране.

--------------------
7 часа. Всеки по-пътя си

17 март 1989-та. В Кърджали пролетта идва рано. От прозореца на кухнята се вижда се вижда каменист склон, а в подножието храст, обагрен в жълто. През лятото камънака се напича и от него лъха безнадежденост, като онзи в Оран, описан от Албер Камю.
Седем часа е. Закусваме. Аз, жена ми и дванайсетгодишния ми син – Иво. След малко всеки ще тръгне по своя път. Иво към училишето в квартал „Възрожденци”, аз по моите си работи, Мария към гарата. Още не сме прибрали петгодишната ми дъщеря, която предвид на усложнените обстоятелства в семейството е при леля си в Белово.
Малко след седем. Давам на Мария оригинала на трите машинописни странички, а копието слагам в джоба. Признателен съм и. Можеше да бъде и другояче. Плана е тя да тръгне

Чудесата – партийни или държавни

"Втори мандат с тази програма, която правим
за финансовия програмен период 2014-2020 в България,
съм сигурен, че ще се случат чудеса“.

заместник-председателя на ГЕРБ на партийно събрание в Смолян

Ако някой ден се срещнем с Цветан Цветанов на симпозиум по държавно управление, най-вероятно ще му отделя малко време по въпроса за чудесата. Стига, разбира се, да не е вторник, тъй като и друг път съм споменавал, че от времето на социализма в този ден нямам кръжочни занимания. Все пак, ако е подходящ деня, ще му припомня, че въпроса с чудесата в управлението и днес е сложен толкова, колкото и в библейските времена. Не е лесно нито да прекосиш вълните на Червено море, нито дори шадраванчето пред Президентството.
Все пак, има една вероятност, вицепремиера и вицепрезидента на ГЕРБ да се е объркал. И вместо за чудесата в своята партия да е заговорил за тези в държавата.
Преди, обаче да кажа за какво става дума, нека си припомним някои особености на българското партийно строителство. Въпроса за партиите прилича на въпроса за собствеността – движима, недвижима, акционерна и всякаква. Ерго, можете да си я направите сам и да се разпореждате сам с нея (Борисов и Доган), можете да я купите (двете партии, мандатоносители кабинета на Кобургготски), можете да я вземете под наем (СДС, Пламен Юруков), можете също така да се сдобиете с право на строителство или надграждане, ако предишната партия е била маркова. (Това последното още не е ставало, но е на път.)

Тотю прилага наученото

Огняроинтелигентската компания в правителството не би била пълна, ако в нея нямаше синдикалист. Когато финансовия министър Симеон Дянков подозрително замълчи, идва ред на Тотю Младенов. Той е рожба на новото ни АОНСУ с два филиала – КТ „Подкрепа” и КНСБ.
В тях се учат най-важните понятия в чудния свят на социализма – минимална работна заплата, индексация, осигурителни прагове и разбира се колективно трудово договаряне. На всички равнища, във всички отрасли, във всички браншове, по градове и паланки.
И ето , че днес социалния министър обяви, че през следващата година ще бъдат увеличени всички пенсии. Ще се вдигне и максималния осигурителен праг, за да могат да нарастнат и най-високите пенсии, засега определи тавана от 700 лв. Разбира се, Тотю ще приложи наученото. И може би увеличението ще бъде все пак някаква индексация. Макар , според мен по-точното име на понятието да е компенсация. Компенсира се инфлацията, така че пенсионера да може да прибави едно кисело мляко и по този начин да възстанови дневната си дажба от преди три години.
Изходното съждение при индексацията е, че държавата прибавя процент, към онова, което някога, при навършването на определена възраст ти е дала. И сега си имаме две поколения пенсионери. Най-възрастните, на които държавата еднолично им е определила пенсиите и по-младите, които са точковата система. Създадена и гласувана пак от държавата. Това, разбира се е така, защото у нас не пенсионерите спестяват за старини, а държавата го прави вместо тях. Спокойно можем да кажем, че пенсионерите са един вид държавни хора. Хора на отглеждане. И даже недоумявам, защо освен Закон за детето, все още няма и Закон пенсионера.

Две разследвания, два свята, да видим кой ще стане излишен

Месец и половина след атентата на летишето в Сарафово, българските разследващи органи се покриха. Тук-таме някой да надига глава от окопа, пуска някоя реплика в публичното пространство и се снишава отново. Само Цецо стои подаден до кръста над бруствера и обещава „месеци, дори години”.
В случая, обаче, разследва не само България. Разследват и израелските служби. Между действията на органите в двете страни има съществена разлика. У нас тихомълком бе възприета удобната теза, че става дума за самоубийствен атентат. И съответно разследването у нас се ориентира към по-трудното – набиране на информация за евентуалните поръчители. В Израел пък – обратното. Там са наясно с поръчителите, а изходен пункт на следствието е, че извършителят е жив. И щом е жив, трябва да бъде открит. Както е известно откриването на извършителят е най-краткия път да стигнеш да потвърдиш поръчителя.
Има още една съществена разлика между българските и израелските служби.
Ако случайно българските власти сметна, че извършителят е жив, те най-вероятно ще поискат европейска заповед за арест. За да могат после да го изправят пред съда. Ако разбира се, изобщо те имат такова желание, защото не знае дали в показанията си пред съда, атентатора няма да разбие на пух и прах българската дюнерна дипломация. И съответно да влоши отношенията ни с определени държави и организации.
Израелците, обаче, няма да искат европейска заповед, а ще си го хванат сами. В която и точка на света да е атентатора. Жив или мъртъв. Ако е жив, разбира се, ще го изправят пред съда. Както направиха преди години с Адолф Айхман, а с много други, които са екзекутирали евреи.

На гол тумбак (общинарски), чифте пищови

Както е известно общинарите не са тийнейджъри и не могат с фланелки до пъпа. Но въпреки това, тумбаците им все са на показ. И не от вчера, не от днес, а от двайсетина години насам.
Ето и сега и като гледам са се за(раз)пасали с едни 1 млн лева европейски пари. За реклама на Завода да боклук, който би трябвало да извиси снага в столицата до края на 2014 година, но разбира се никой не вярва в чудеса.
Но проблема не в модерната рекламна кампания и парите, предназначени да убедят хората, че трябва да изхвърлят битовите отпадъци раздел. В съвременния свят пари за реклама винаги трябват. Дори и на общините. Проблема, както казах е в голия тумбак на общината или в така наречената такса смет. Както знаете този данък, както е правилно да наречем въпросната такса, се заплаща и събира от гражданите авансово. При това не според количеството на изхвърлените отпадъци, а като втори имуществен данък. Отиваш, плащаш, дават ти отстъпка и приключваш. После сядаш да четеш рекламата на общината за разделното събиране и си казваш колко добре изглеждат листовките. Но ти вече си платил. И дали ще изхвърляш раздел, в чувал или пък без, все е тая.
Да, обаче бъдещият завод, още на старта си ще иска 60 процента от софийските отпадъци грижиливо разделени, а след още няколко – и сто на сто. После завода ще продава на пазарни цени разни продукти от своята дейност. И така пазара се завърта. Разбир се, без основния доставчик – гражданите. Те по всичко изглежда ще продължат да плащат данъка, оцелял от социализма.

Страници

В ковачницата на чуковете

hammer160.jpgКакво не знаем за ДС и как ще го научим І

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІ

или за партизанското движение след 9 септември

Какво не знаем за ДС и как ще го научим ІІІ

-- официалната и неофициалната страна на службите

­

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.