Пламен Даракчиев

--Жена ми, нали знаеш, че един ден всички ще умрем – изричам аз тази мъдрост и паля нова цигара.
Светът е прекрасен, цялото ми същество ликува, усещането за щастие е направо непоносимо. По тази причина се старая да си придам съвсем небрежен вид. Дори пускам няколко колелца и разсеян поглед, обхождащ кухничката, все едно не съм си у дома.

Без да отричам тласъка, който дадоха събития от зимата на 1997 г., най-малкото това, че страната пое пътят към членството в ЕС и НАТО, днес от дистанцията на годините, смятам, че пропуснахме невероятен шанс. Шанс с разум, визия и кураж да бъде обърната тенденцията и да бъдат решени окончателно проблеми, пред които е изправено днешното поколение.
Ще бъде елементарно да сведем този пропуснат шанс единствено до неотворените досиета и несъстоялата се лустрация. Въпросът е далеч по-сложен. И няма как да го разгледаме извън контекста на ключовите събития от началото на прехода. Истината, онази, която сега нагарча и ни прави скептици е, че макар и на гребена на вълна и при една съкрушителна победа на изборите през пролетта на 1998 г. , тогавашното поколение политици за съжаление пуснаха в действие план „Б“. По-конкретно казано – тогавашната управленска програма на ОДС „България 2001“.

или за това как да си направим Основен закон с подръчни средства

2002 година, някъде средата на март. България не е съвсем на дъното (благодарение на предходното правителство) и Царя се възползва с всички сили, за да промени този факт. Затова пък аз самият съм на дъното – ни работа, нито пари, ни дом. В днешно време е много лесно да изпаднеш в такива ситуация -- достатъчно е да теглиш една майна на някой от силните на деня. Но, както винаги аз съм избрал по-сложния път.

Хипотеза първа. Президентът на регионите

От четвърт век насам правото на българския президент да предлага промени в Конституцията прашясва в килера, както спокойно можем да ннаречем нейната глава девета. На това право и на процедурата за промени в Основния закон са посветени само три члена, а в останалите 8 се шири добре познатата ни вехтория – Велико народно събрание. Нещо като москвич – не, а като локомобил от по-миналия век. Макар да е напълно непотребно и да няма никаква стойност, то е един вид ипотека, чрез която мафията може да държи непроменени най-важните условия по договора. Онзи същият договор, по който тя периодично получава от населението крупни безлихвени кредити под формата на бюлетини. Обект на по-нататъшното ни изследване ще бъде не правото на президента да поиска москвича най-сетне да бъде изкаран от килера и да бъде отнесен на бунището на историята. Ще се спрем по скоро и по-обстойно на възможността държавният глава да задейства предложения за промени в Конституция, които са изцяло в правомощиятана обикновеното народно събрание.

Едно необходимо предварително допускане

За целта първо да си представим, че имаме избран държавен глава, който е почтен, компетентен, убеден в това, че мястото на България е в ЕС и НАТО, има визия за бъдещето на страната и притежава кураж да я защити с действия. Освен това нека допуснем също, че той достатъчно прозорлив и е наясно още от първия ден, че тъкмо, заради ценностите, в които е убеден неизбежно ще се кофронтира със статуквото. *

Както знаем институцията П р е з и д е н т  и персоната, която я заема се неразделими. България не може да остане нито за секунда без едното или без другото.
Дори при хипотезата оставка или прекратяване на правомощията на президента, и на вицепрезидента (от или съответно пред Конституционния съд), до изборите ще имаме държавен глава в лицето на председателя на Народното събрание.
Но в нашата объркана държава, логиката не винаги е продуктивна. Тя е лукс, който се полага, примерно на поляци, чехи или дори на румънци. Но не и на нас, българите. И това е така, защото впоследствие не само персоната може да ви изненада (приятно или пък неприятно), но и самата институция. (Спомнете си отчаяния и - слава богу -- успешен ход на президента Плевнелиев да предоврати клетвата на избрания, но невстъпил в длъжност конституционен съдия Венета Марковска.).

Тази сутрин в Нова ТВ Гоце не пропусна да намекне за любимата си президентска република. И, разбира се да се застрахова, че това е дългосрочен проект, свързан с Велико народно събрание. Чудя се дали в отчаянието си пуснатият по пързалката експрезидент няма да се опита да подобри резултата си на изборите, развивайки по време кампанията тъкмо тази идея ? Особено сред една част от нашите съграждани, която е петимна за генералско перчене и твърда ръка. Ето защо не бива да махваме с ръка и да оставяме прасетата да ядат хубавите ябълки. Още повече, че годините на прехода често пъти сме следваме този принцип. Справка – профанизацията на идеята за Велико народно събрание от Яни Янев.

"В Черно море искам да виждам платноходки, яхти, туристи, мир и любов.”

Бойко Борисов, 16 юни 2017 г.

От вчера ми се върти главата сюжет за игрален филм, продължение на "Черно море", трилърът на Кевин Макдоналдс. Действието се развива през 2030 г., когато сме среднобогати, а всяко трето българско семейство има яхта, а всяко пето е декларирало, че спестява за такива. Можеше и да е либрето за опера, но пък там няма хепиенд. Но пък защо да ви натъжавам допълнително след като вчера ревете с глас, заради тези 1 100 млн лв, които ще плащаме всички за реакторите за „Белене“. Ето го в най-общи щрихи сценария за продължението.

2030-та.. У нас процъфтява крайбрежното яхтеното плаване, яхтеният туризъм и мирната свободна любов сред морската шир.

Приятно му става человеку като гледа, че в Гражданския съвет освен гражданските работи, никой не забравя и за своите собствени. Макар че строго погледнато, последните пак са граждански. За тази изминалата седмица мога да ви изредя поне няколко. Като започна от новите инициативи на тандема Петьо (Славов) – Мартин (Димитров(, мина през речта на Гроздан Караджов за това как ще ги стигнем швейцарците (в пряката демокрация), продължа през кандидатурата на Гогата Ганев за член на Комисията за защита на конкуренцията и свърша с представянето на новата книга на проф. Тодор Танев.

Задава се 8 март, а пък аз съм тъжен, тъжен, като вестникът окръжен. Както казваше в едно далечно време покойният Георги Спасов.
Как хубаво се отцепвахме на този ден ние, мъжете. Какви банкети бяха, какво чудо ! Даже пари не сме давали. Цветята за колежките си бяха от профсъюзната, от партийната и от комсомолската организация. За вас лъжа, за мен истина -- по онова време редакциите още не бяха феминизирани и на пет мъже се падаше по една труженичка на перото. Така че другарите не се охарчваха чак толкова много.