Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Какво да им гледам на кметовете

Онзи ден 300 души кметове минаха по улиците на София. После част от тях се извървяха и по телевизиите — кабелни и ефирни. Наистина забележителна гледка. Грях ми на душата, но си мисля какво ли би станало, ако гръмнат някой съветник., като се има предвид, че общият им брой за страната е 5 252 души. За мене те, барабар с кметовете — общински и селски, наистина са души. Мъртви души. Ако измежду тях имаше поне един жив, то ние гражданите непременно щяхме да разберем. По това, че нямаше да мънка и да ни обяснява непрекъснато как трябва да тече диалога между местната и централната власт и как ще се решат проблемите с така наречената финансова децентрализация, а по това, че щеше да отвори дума за скелета в гардероба. За планираната и систематична разправа с местното самоуправление в България. Та ето накратко в исторически план тази мрачна история.

1959 година. Строителството на социализъмът върви успешно, индустриализацията — също, селата са обезлюдени, а и понамалели като брой населени места. Комунистическата партия решава, че при новите условия вече няма нужда от околиите и съответно ги закрива. Остават общините и окръзите.

1961 година. Промяна в Димитровската Конституция с цел да бъде узаконено отпадането на околиите.

1971 година. Приема се новата Конституция, вече с двустепеннна форма на местно самоуправление — общини и окръзи.

1979 година. С указ на на Държавния съвет комунистическата партия стига до кулминацията на реформата — окончателното ликвидиране на българската община. На мястото на 1 389 общини в България се появяват така наречените селищни системи. 291 на брой. Окръзите засега остават.

1987 година. С указ на Държавния съвет /и май в нарушение на Конституцията/ окръзите се окрупняват в области. Пак с избираеми областни съвети, но с по-ограничени функции. Разбира се, не в полза на общините, а на централната власт.

1990 година. Променя се Законът за народните съвети, така че след изтичането на мандата на областните и на общинските съвети на 28 август 1990 год. на тяхно място да бъдат инсталирани така наречените временни изпълнителни комитети и временни управи. Опозицията се съгласява да участва операцията.

1991 година. Независимо от това, че почти всички внесени проекти за Конституция /на БЗНС-Никола Петков, на БСДП на Дертлиев, на Демократическата партия, дори на Велко Вълканов/ предвиждат най-вече тристепенно местно самоуправление, Великото народно събрание довършва реформата на Тодор Живков. Ликвидирана е окончателно традицията в следосвобожденска България с малки изключение местното самоуправление да съществува на ниво община, околия и окръг.
1998. Конгресът на местните и регионалните власти в Европа приема препоръка № 45, в която България е посъветвана да обмисли “изграждането на регионални органи на самоуправлението на базата на насоките, указани в Европейската харта за местното самоуправление”.
1999. Правителството на ОДС приема Закона за регионалното развитие и така изпълнява условието на ЕС, докато се изчаква реформата “да се определи метод за икономическо и териториално планиране на принципа на местни филиали”. За набелязване на контурите на същинска реформа липсва, както време, така и политическа воля.

Същата година. Правителството на ОДС внася малко ретроелемент, като възстановява старите окръзи, но не като органи на самоуправление, а като областни администрации. 28 на брой.
2003. Доскоро управлявалата партия СДС най-сетне се досеща, че нещо не е наред и заговаря за връщане на властта на гражданите. В програмния документ „24 идеи, които ще променят България” партията поставя въпроса за второ ниво на местно управление и за пряк избор на областни съвети. В отговор правителството на Кобургготски развива перестроечната идея за децентрализация на фиска, но не и на властта.

Както виждате планомерно и последователно осъществена през годините централизация.

Към казаното до тук бих добавил едно важно съображение на опръсканите с червена вар “строители” на Съвременна България от Великото народно събрание. Основният техен аргумент за отпадане на второто ниво на местно самоуправление бе: а вие, какво искате да подарите България, да се развеят турски знамена в Кърджалийско и Делиормана и македонски в Благоевград ? Разбирай, ние няма да допуснем реваншизъм, няма да допуснем да бъдат наказани /включително и от гласоподавателите/ нашите кадри за висопатриотичното си дело сред българските турци и българомохамеданите /Корница, например/. Не ли ви напомня това на възгласа на председателя на БСП Сергей Станишев от преди няколко години: А вие, какво, искате да федерализирате България ли ?

Е, какво им гледам на кметовете ? Да се радвам на тяхното гражданско чувство ? На демонстрацията им на единство ? На желанието им за диалог с централната власт ? Нима не са наясно, че каквото и да п о л у ч а т общините, колкото далеч да стигне финансовата децентрализация, дори да им бъдат прехвърлени някои правомощия по отношение на местните данъци си е преливане от пусто в празно и прах в очите на Европа ? Че без второто ниво, без сдружаване на усилията в региона, без правомощия върху регионалните ресурси, без областен съвет, без областен бюджет, техен основен контрахент /и проблем/ ще си остане правителството. Дали ще търчат по кабинетите в областната управа или по министерствата — все същото. Как пък един от тях, ходил и обходил Европа, не посмя да развие въпросът за второ ниво в предизборната си кампания ! Или пък да удари по масата в собствената си партия ? Аргументи, колкото искаш. И в в миналото на България, и в настоящето на Европа.

---------------------------------
P.S. Ще ми се да продължа темата, тъй като съм сигурен, че заедно със съдебната власт това е вторият голям проблем на България. Ето в аванс някои въпроси, по които ми се ще да поразсъждавам:

 Как би изглеждала приватизацията у нас при наличието на две нива на местно самоуправление, т.е. на самоуправляващи се области и общини ?

Защо БСП е принципно против второто ниво и всячески се стреми да проточи въпросът във времето ?

Защо десницата до скоро изобщо не обръщаше внимание на този въпрос, а и понастоящем не е особено настъпателна ?

Какви рефлектира върху политическата система, в частност върху политическите партии, отсъствието на второ ниво на местно самоуправление ?