Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Какво не знаем за ДС, защо не го знаем и как ще го научим ІV

Журналистика на прикритие - 1

Както е известно ДС имаше особено отношение към медиите. Този странен занаят, ако разширим малко понятието на Богомил Райнов, по особен начин изкушаваше хората на службите.? На свой ред пишещите братя /и журналисти, и писатели/ също бяха достатъчно заинтригувани от възможната смяна на личността и надникване в механизмите на властта, без при това да е необходимо да се обвързваш явно с нея. Но всичко това е в областта на психологията, а пък аз нямам необходимата квалификация да навлизам в тази зона. Това, което искам да кажа, е, че ДС не само не е била ограничавана от щат и финанси в тази си дейност, но дори е насърчавана и подтиквана непрекъснато да я разширява и усъвършенства . Журналисти на прикритие имаше на всички нива в медиите. Включително на най-високите, като например шеф на Българската телевизия, Българското радио, голяма част от тиражните вестници, някои от седмичниците. Нещо повече. Колегията добре знае, че някои от медиите, като например София прес, си бяха скрити подразделения на ДС. Със съответен брой щатни офицери и гоцета.?

Въпреки това, въпреки тоталния контрол, журналистиката по онова време бе открита и ясна. Партийна. Автоцензурата работеше безотказно. Открити бяха дори премълчаванията на едно или друго събитие у нас или в чужбина. Този тип журналистика осигуряваше и известен комфорт на читателя. Достатъчно бе да обърнеш обратно тезата в някой от злободневните коментари на партийния официоз, за стигнеш до истината.

Днес нещата изглеждат далеч по-сложни. И тук вече си идваме на темата. За журналистиката на прикритие. През годините нещата се развиха така, че някогашните офицери се легализираха като журналисти. Някои станаха дори издатели. За сметка на това мина на прикритие част от българската журналистика. Но преди да се превъплътя в ролята на контразузнавач и да прочетем заедно някои от последните броеве на всекидневника “Труд”, ще се върна малко назад. Към самото начало, към раждането на това ново явление в българската журналистика.

През февруари 1990 година в редакцията на току- що проходилия вестник “Демокрация” някой донесе обемиста стенограма от кръгла маса на видни партийни журналисти. Место на разговора: редакцията на вестник “Работническо дело”. Време на провеждане — броени дни след пленума на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 год. По-важни участници — Стефан Продев, Валери Найденов, по онова време заместник-главен редактор на официоза, Тодор Коруев, Димитър Горненски и.т.н. Тема: реформата в изданието. Най-вече в тематично и жанрово отношение. В трудната роля едновременно на модератор, оратор и лектор — естествено Валери Найденов. Без съмнение отличен познавач на така наречената информационна преса и на печата в англосаксонските страни. Червената нишка в целия разговор и консенсуса по въпроса в края на разговора — необходимостта от въвеждането на похватите на информационната преса по страниците на партийния официоз. Примерно, разделянето на информационните от интерпретационните жанрове. Казано на езика на неспециалиста — никакъв коментар, никаква интерпретация на събитието. Резултатът от тази проста на пръв поглед операция бе удивителен. Лесно ще го установите, ако си направите труда да отидете в читалнята и да разгърнете страниците на “Работническо дело”, например от декември 1989-та. Изведнъж официозът се оказа в д ъ х н о в е н само и единствено от събитията, ако трябва да перифразирам френския изследовател от началото на миналия век Робер дьо Жувенел. Не знам как е реагирал твърдият електорат на комунистическата партия, но операцията внесе известно объркване в редиците на зараждащата и все още без свои издания опозиция. Отваряш “Работническо дело”, за да си спомниш какво си правил вчера и гледаш — всичко е точно. И мястото на митинга, и словата на ораторите, и извадки от резолюцията, цитирани mot a mot. Въобще — ч и с т а, д е п о л и з и т и р а н а информация, откъдето и да го погледнеш.? Преминаваш на вътрешни страници и там вече някъде намираш колонката на Продев или пък пространен коментар, в който се громи опозицията. С други думи, в лабораторията на “Работническо дело”, по-сетнешният създател на “24 часа” Валери Найденов експериментира за пръв път едно свое /а дали свое, наистина ?/ фундаментално откритие: как със способите на информационната преса да представим партийния вестник като независим. Игра, която мнозина опитаха през годините. Опитват и днес.

За да го разберем, трябва да прочетем заедно някой и друг брой на “Труд”.

Утре.
——————————————-

? В края на 80-те години дори ги наричахме ц и в и л н и и з к у с т в о в е д и
? По-краткото наименование на секретен сътрудник

? Е, разбира се, имаше и маневриране с “чистата” информация. Колегите знаят как — една уж неутрална дума, ,разполагане на подходящо място на страницата, понякога използване на специфични графични похвати.