Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Защо ще гласувам на 20 май

Няма да си кривя душата — моят вот е биографичен, както го наричат социолозите. Винаги съм гласувал за определена политическа партия. И нерядко с тягостно чувство. Като на първия тур на последните президентски избори.

И винаги съм имал надеждата, че някой ден всичко това ще свърши. Т.е. ще спра да седя на първите чинове в гласоподавалнята и когато ме призове историята да потвърждавам своите демократични убеждения. С други думи искам да бъда различен или различeн. Както ви харесва. А човек може да бъде различен или различeн в два случая. В единия, когато въпреки левите си убеждения /примерно, ако е социалдемократ/ подкрепи политическата партия, която ще преодолее социалните проблеми с десни решения. В другия, когато човек вярва повече в себе си, отколкото в помощта от държавата. И по принцип, точно този тип идеи и политика го привличат.

Няма значение какво е положението при мене. По-важното е, че има платформа и кандидати, които ми дават шанс и в двамата случая. И тази платформа е само една. Макар че би било добре да са повече. Ето защо, за първи път от 17 години не ми се налага да правя компромис.

Не че ще се случи чудото. Както е известно то ни подмина още в началото на 90-те. По-скоро ще стане нещо друго, което коментирах в един неотдавнашен постинг в този блог. Надявам се и дори съм сигурен, че този път край урните ще се срещнат два типа хора.? Онези, които независимо от различните си идеи тръгнаха с отворени сърца за промяната още в началото на 90-те. И новата генерация — тези, които знаят че само промяната не е достатъчна, че държавата трябва да бъде респектирана до степен, до която да отстъпи крачка назад. Онази крачка, която оставя повече пространство и въздух за всички нас. Гражданите.

Да си призная, освен тази рационална причина имам и една чисто емоционална. Искам, когато отида в училището, в което обикновено гласувам, да срещна погледите им. На онези, които дремят на банките на секционните комисии от началото на 90-те. С надеждата, че по един или друг начин, доброто старо време ще се върне. Искам и те да ме видят. Знам, че ще ме познаят. По брадата, естествено. Някога, ако си спомняте, те казваха: “Ние пак сме тук!.” ? Т.е. бяхме и ще се върнем. Иска ми се на този ден на този ден да получат много ясния отговор:

А пък ние, никога не сме си тръгвали.
------------------------------
? Примерно президента Стоянов и Лъчо Тошев от една страна, Мартин Димитров и Евгени Кънев — от друга.
? Рубрика в “Дума” през 1990 година. Убеден съм, че много скоро ще им се наложи да я възстановят.