Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Честит "празник"! Кой е следващият ?

По странен начин през годините въпросът за обезвластяването на гражданите не бе особено приятна тема за десните лидери.star.jpg Както някога в коалицията, както по-късно в партията СДС, така и днес в новите десни формации.  Независимо от  тежките квалификации по отношение на начина на правенето на политика у нас, които периодично отправяха техните лидери, визията им за промяна бе неизменна – изходът е в доброто правителство и съответно в доброто управление. Тяхната опора също така бе незменна – изстраданото ни членство в Европа.

Българският въпрос, конституционния въпрос, гражданският въпрос, въпросът в крайна сметка за мястото ни в Европа, не бе в обсега на тяхното внимание. Не е и днес. Никога, твърдя го убедено, в десницата не е обсъждан по смислен и най-важното честен начин проблемът с разделението или по точно със сливането на властите, със степента на гражданското участие в управлението и в крайна сметка

въпроса за самата природа на демокрацията у Макар, пак казвам, от друга страна да са изричани публично достатъчно тежки оценки за политическата система –фасадна демокрация, изборна демокрация, управление на олихаргията и пр. и пр.

Но, както е известно, такъв въпрос има. В неизкушеното от политиката съзнание на масовия българин той е закодиран в ниската му /и правилно/ самооценка, че от него никога нищо не зависи. И тази негова правилно ниска самооценка по естествен начин намира израз във високата степен на недоверие към българските институции и основни институти на политическата система, каквито са например политическите партии. Т.е. на всичко онова го прави господин за един ден. Денят на изборите. И съвсем не са точни десните лидерите, че членството ни в Европа е под заплаха. Тъкмо обратното, заплахата сме ние. Ние, една недоосвободена страна, в която от години доминира една мощна проруска партия.
 

За трагичното и комичното

 

Далеч съм от мисълта да съдя лидерите на десницата за това пренебрежение към вътрешния въпрос, към истинското, действащото комунистическо наследство, отразено в онова, което Европа нарича демократичен дефицит в институциите. Те, десните лидери, вече изживяват своята драма и своето голямо разминаване през годините с дневния ред на обществото. И добросъвестните от тях най-вероятно тепърва ще слагат на кантара от една страна своите несъмнено твърдо отстоявани продемократични ценности, а от друга невъзможността тези ценности да станат траен фундамент в българското общество. Струва ми се, най-ярък пример в това отношение е достойния, но изпълнен с понятен трагизъм образ на наскоро оттеглилия се от политиката министър-председател на първото демократично правителство у нас Филип Димитров.  

Но това вече е минало. Днес, когато буквално сме осветени от безпощадната истина за българската политика, историята едва ли ще бъде толкова милостива, едва ли ще дари с ореола на трагизъм и мъченици на онези които тръгнат да повтарят нещата. И крачката от трагичното към смешното вече е неизбежна.
 

Как се управлява без гражданите

 

Точно по тази причина, днес, когато опозицията уволнява правителството,  мен ме измъчва един трагикомичен въпрос: а как, как едно бъдещо дясно правителство, дори и с отчетливо мнозинство в парламента ще управлява  България ? По точно как ще управлява без българските граждани ?

Впрочем как се управлява без гражданите --  и съвсем без тях, и про форма --  знае най-добре една- единствена партия у нас. С адрес „Позитано 20”. Трудно, даже невъзможно е да състезава с нея, която и да е политическа сила, отстояваща не само ценностите на консерватизма, но дори и ценностите на социалдемокрацията. Ако ми бъде позволена футболната терминология, това е все едно вътре в съблекалнята да си обладан от мисълта за феър плей, да си подчинен на страстта за победа, да чертаеш тактиката на успеха, но да си обречен. И не защото не си добър. А защото навън чака техният терен. Терен, на който винаги ще ти скрият топката. Терен, на който за сетен път ще се въртиш в недоумение и и ще се питаш защо не можеш да играеш красив, демократичен футбол, така че да радваш хората ? Защо не можеш да следваш изцяло правилата, които познаваш и на които държиш ? Защо размерите на игрището са нормални, но вратите са други ? Защото играчите отсреща са повече, т.е. 15, а не 11 ? Защо топката овална, а не кръгла ? Защо противникът играе и с ръце ? Защо те ритат, блъскат и дори скупчват върху тебе ?  Защо в крайна сметка винаги се прибираш с наведена глава, а трибуните отдавна са празни ? Има, наистина има такава игра. Изкушените от спорта, знаят, че тази много прилича на футбола, измислена е пак в Англия, нарича се ръгби и правилата и можете да видите тук.

Та този мач вече сме го гледали през годините. И нужно ли е днес да се убеждаваме, кой ще бъде победителят ? Кой винаги ще бъде по-добрият на терена на днешните български институции ? Кой ще печели, когато отсъства правовата държава, кой има предимство от свърконцентрацията на власт в центъра, кой може да подменя вотът на избирателите посредством безумната и безкрайна въртележка на партиите за мандат при президента ?  Кой може да бъде спокоен, че гражданите имат една-единствена трудна и последна алтернатива, ако трябва да защитят конституционните си права – улицата. А не например Конституционния съд ?

Простете за повторението от предните постинги, но пак казвам – въпросът е далеч по-голям от един жалък, крадлив и негоден кабинет.

Честит "празник"! Кой е следващият ?

 

И ако в редиците на десните трагизма прелива в комичното, то на „Позитано” 20 наглостта върви твърдо към безумие. Не вярвате ? Вижте само упорития отказ на тази партия от правосъдие, т.е. от държавност. Оставете корупцията, заради, която сме бедни, както каза посланик Пардю на изпроводяк. Вижте го от друга гледна точка.  Седнете и прегледайте хрониките на показните разтрели през годините на преходите. И ми кажете: знаете ли поне една политическа партия в Европа, която в мирно време да е загубила от насилствена смърт толкова свои членове, дори видни дейци ? Разстреляни или осакатени буквално с целия арсенал на пехотата – пистолети, картечници, бомби, дори гранатомети. Започнете от Стефан Мирославов – Крушата, минете през Андрей Карлович, продължете през Илия Павлов, Фатик, Емил Кюлев,  през Иван Тодоров – Доктора, та чак до самоиздъхналата мишена на Маргините Никола Дамянов и президентския съветник Манол Велев.

Е, господа, от „Позитано”, честит празник! И питам: кой е следващият ? Не сте ми другари, но сте ми сънародници , така че ме е грижа и питам:: какво правим ?  И дясна ли и e идеята за правова държава, за равноправни граждани, за ред и законност ? И най-накрая, както казваше един български писател през 80-те години запитайте се: като печелим, какво губим ?
Отговор от „Позитано”, разбира се едва ли ще дочакаме. Поне, докато не се уплашат толкова, колкото бяха в края на 1989 година.

Каква е дилемата, когато си закъснял безнадеждно

И мълчанието вдясно има своите основание. Защото, ако се окаже, че не живеем в страната на победения комунизъм, ако се окаже, че не сме ние строителите на съвременна България и че изборите се печелят с много пари, може да се окаже, че не сме били чак толкова велики през години.

А дилемата пред дясномислещите хора, с която започнах този блог през декември 2006-та, продължава да стои. Как от една страна бъдем вътре в политическата система и да управляваме добре, а от друга да искаме радикална промяна на същата тази система ?  Още повече, че примери за такива големи обществени преврати в Европа предостатъчно. На някои от тях бяхме дори свидетели в края на 80-те години. Но, както е известно такива големи промени стават с огромен обществен натиск, с граждански ултиматум, преговори и предефениране на правилата, по които живеем и правим политика. Въобще все такива едни странни и сложни неща за ординерната политика и разбира се за десницата.

 

 

Ето защо съм обезпокоен, че в едно общество, което вече уволнява партиите  се задават пропопартиите.

За добро или за лошо.