Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Няма кой да пише на Генерала

Опит за репортаж наместо извинение за неизпълнените ми докрай ангажименти в блога

Тези дни в столицата е в ход операция “Пролетно почистване”. Името не съдържа каквато и да е символика. Т.е. става дума за почистване не на “Московска” 33, а на града.

В събота бе решителният ден. В ранната утрин се отправям към пункта за съсредоточаване — прелеза на бул. “Щросмайер”, близо до Захарна фабрика. Тихо е. Улиците са пусти, мръсни и спокойни. Почти няма граждани. Вече съм на мястото.? Поглеждам часовника — остават броени минути.Допушвам фаса, загледан в полуизгорелия хладилен вагон, схлупеното кантонче от Втората световна война и огромната купчина земна маса, издигната, за да предоврати евентуално нападение срещу дългата редица от гаражни клетки на гражданите. Пред кантончето вече е залегнало едно отделение ромски пехотинци с метли и лопати. От поделението на офицера Волф, отскоро вече с ново командване. Точно в уречения час пристигат два изтормозени Камаз-а. Малко след това чувам бумтене по “Щросмайер”. Ето, най-сетне онова, на което разчита основно пехотата — 10-тонна многоцелева фадрома, полско произведство. От времето на военното положение на генерал Ярузелски. Отбелязвам си на ум износените задни гуми, което не вещае нищо добро. Струпването на техника привлича и доброволци — неколцина клошари с колесари. Излязло от употреба оръжие, но ставащо за събиране на всичко що е метал.

Точно в 9,00 часа от различни посоки и с различни модели щабни и лични превозни средства пристига старшият офицерски състав, начело с Генерала. В случаят- не Бойко Борисов, а кметът на община “Сердика” Йордан Димитров?. Както обикновено, командването е далеч по-многочислено от редовия състав. Щабът оглежда вагона, после и купчината пръст. Генерала поглежда часовника си. Казва нещо. /Може би: “Време е!/. Всички заемат местата си. Фадромата захапва от едната страна вагона. Доброволците-клошари се втурват напред. В първия момент вагонът поддава, но скоро след това една от задните гуми на фадромата предателски просъсква. Атаката спира. Част от младшият офицерски състав /старшият вече е заминал по други части на фронтовата линия/ се разпръскваме, за да огледаме района, докато се търси вулканизатор за гумището.

Навлизам навътре във Фондови жилища. Забелязвам активност по ул. Янулка Янева, където подрязват клоните на тополите в училищен двор. Малко по-нататък учителска пехота се суети из двора на една детска градина и на училище “Найден Геров”. По надолу по улиците Прага и Скопие на прибежки се движат пак ромски пехотинки. Само с метли. И толкова. Граждани няма. Или са за гъби, или простират на балкона, или просто пазаруват.

По-късно ще разбера мащабите на атаката. А тя е навсякъде в 24-те района на София. Жива сила — горе- долу в състава на една мирновременна соцдивизия /примерно 5-6000 служители в общините и общинските фирми/. Състава на моторизираните части така и не успявам да разбера. Но и с просто око се вижда, че както предния ден по улиците на София снове непрекъснато самоходна техника с различно предназначение — миене, чистене на строителните отпадъци, поправка на улично осветление, асфалтиране и пр. и пр.

През цялото време ме мъчи една загадка — защо днес, т.е. на 14, а не на 22 ? или поне на 21 април. Кой ли е рожденик на тази дата ? Решавам да прибегна до сводката на разузнаването и купувам съботния брой на “Труд”.. Отварям на страница 4 и виждам в рубриката “Днес да почерпят”, че рожден ден има Мариан Фишер Боел, еврокомисарка по селскостопанските въпроси и развитието на селските райони. Малко по-късно шефът охлажда ентусиазма ми на откривател, припомняйки ми, че датата е изместена напред, тъй като идната събота ще отработваме Първи май. По обратния път към прелеза се замислям за тиража на изданието. Не толкова дълго и дълбоко, колкото го прави понастоящем например новият му главен управител Аксел Шиндлер. Но достатъчно, за да разбера накъде отива работата. Защото освен еврокомисари има и евродепутати – около 900 понастоящем и бог знае колко още - бивши. Като прибавим, висшите чиновници, водещия бизнес, интелектуалците, професорите, алпинистите, артистите, футболистите, журналистите нещата твърдо си отиват към Евротруд и самостоятелна секция „Днес да почерпят”. С редактор Иван Славков, естествено.

Пристигам тъкмо навреме. Фадромата отново се нахвърля върху нещастния немски хладилен вагон. Казвам нещастния, защото му е такава орисията. Преди години е бил склад, имал си е и собственик, но една нощ дошли борчетата с още неотрязани опашки и му драснали кибрита…. Най-сетне фадромата успява да разкъса здравите панели, изолирани отвътре с вата. С дъното и тавана, обаче, не успява да се справи. Камазите заминават с отломките към сметището във Враждебна. Сапьорите-клошари са обезопасили напълно терена и отделението метачи довършва делото. Пак е мръсно, но някак по-чисто. Ромите казват к е р e и се отправят към къщи. К е р e на цигански значи нещо от рода на “Айде, стига толкоз!”.

Малко преди да си тръгна, забелязвам цивилен гражданин. По потник. Копае в изпосталялата трева пред огромното панелно укритие наблизо. Заговаряме се. Не е от нашите. Тоест, съвсем доброволец. Излязъл човекът ей, така защото му е гот. Показва ми кестенче, с набодени пръчки околовръст. На няколко седмици.

– Генномодифицирано е — казва ми той. — Расте по три метра на година. Точно три. Ни повече, ни по-малко.

Питам го колко живеят кестените, за да направя сметката. Гражданинът се усмихва разбиращо и ми казва:

– Расте, колкото му позволиш. Има си начини. Кога остаряват кестените — не знам.

– Аха — кимам с глава с аз. Кой знае защо ми идват в главата ред неща. Едно от тях е например девизът на София: “Расте, но не старее!”. Представяте ли си това да е девиз на Рим или на Краков ? Но, така е, някои хора дават мило и драго градът им хем да расте, хем да си остане стар. Дори старинен.

На другия ден, т.е.в неделя, съм си вече в моя район — Банишора. Тук пролетта е щедра и по-особен начин милостива. Разцъфнали дървета от най-различен род — сливи, круши, череши полека -лека прикриват многобройните сметища и също така многобройните полуизоставени или направо изоставени къщи. Както казва Атанас Далчев 4 ” : “… и на вратата листът пожълтял: “Стопанинът замина за Америка.”. Само някогашната тютюнева фабрика, описана в романа “Тютюн” на Димитър Димов като централата на “Никотиана”, стърчи с разбити прозорци. Самотно. И застрашително.

Отникъде не се чува тътнеж. Дотук фронтът все още не е стигнал. Сметищата остават. Отивам в общината. Докладвам. Получавам домашен отпуск до края на деня.

———————-

По пътя към дома, естествено си мисля за цялата тази дивотия, която от години си тече в София. От времето на Каракачанов, ако не се лъжа. И се сещам за една среща в клуба на СДС — Люлин. С общинския съветник и някогашен мой опонент по синдикална линия Иван Нейков. Темата бе бюджетът на София и най-вече инвестиционната програма. На общината, разбира се. Защото частните инвестиции /като изключим чуждестранните/, на Московска не ги броят. Частните инвестиции са си частният живот на гражданите. Техните частни магазини, ателиета, малки и средни предприятия и пр. и пр. Те разбира се не инвестират в ремонт на улична настилка, но кой знае защо улиците са все чисти и подредени, когато от двете им страни светят добре подредени магазини. И понеже никой не ги смята частните инвестиции на гражданите, никой и не знае, че те са далеч повече, отколкото стоте и кусур милиона годишно на голямата общината. И могат да бъдат още повече. А колкото повече са инвестициите на гражданите, толкова по-чиста ще бъде София.

Но това е вече мирът. А в мирно време, както е известно, на генералите им е скучно. И няма кой да им пише.
 ----------------

? В качеството ми на младши инспектор в Столичния инспекторат, район Сердика
? Той наистина е генерал
? Рожденият ден на Ленин, естествено

4 Стихотворението “Повест”