Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Спомен по принуда

Как видях Елисавета Багряна, но по-добре да не ми се бе случвало

Днес сутринта с изненада разбрах за ужасния край на Детелин Вълков. Качих във фейсбук написаното от Стоян Вълев в plovdiv-online.com. Вътре с покъртителните последни писма на поета. Минути след това някой коментира кратичко: „Трагедия”. Помислих си да отговоря, че отпред трябва да има определението „българска”, но замълчах. Малко по-късно сред върволицата коментари се появи следното: „Елисавета Багряна умира в мизерия в старчески дом , Александър Геров изнемогва и почива в краен недоимък , Христо Фотев угасва забравен в Равадиново , без да може да си плати сметката за домашния телефон ...”
Вярно е. За съжаление. С Детелин Вълков бяхме студенти по едно и също време и го помня от редакцията на вестник „Софийски университет”. Скромен и тих, сред шумното войнство на подрастващите около редакцията поети. Елисавета Багряна, обаче, не познавах. Запознах се в един мартенски ден на 1991 година, броени дни преди смъртта и.

 

Но по-добре да не се бе случвало.
Та в този мартенски ден ме извикаха при Кольо Ватмана* и гледам там една японка. И Емилия Масларова, която по онова време бе министър на труда и социалните грижи. Японката – член на Горната камара на парламента на страната на изгряващото слънце. Кадир Кадир пак е на село и аз в качеството си на заместник-председател на Социалната комисия ставам част от програмата, предвидена за гостенката. Кой умник го бе измислил не знам, но сядяме в няколко автомобила на министерството на и на парламента. И кортежът се отправя към Старческия дом за ветерани на културата, както се наричаше тогава..
Посреща ни директорът. Японката се покланя, поклоня се и той. Влизаме в някакъв дълъг коридор, директорът спира пред една от вратите вляво, отворя я без да почука и цялата тумба – сенатор, министър, депутат и чиновници, понечваме да влезем в стаичката, но не се събираме. Гледката е потресаваща. Но не само заради мизерията вътре. Поетесата се надига в леглото си, изненадана от нахлуването. После трескаво започва да търси перукатата си . Следва покъртителна сцена, в която слушаме извиненията на поетесата. На френски разбира се. Най-накрая тя успява да покрие ннапълно голия си череп. Министър Масларова обяснява на японката, че това е най-голямата българска поетеса. Директорът гледа ласково своята най-известна питомка. Сенаторката шари с очи из стаята, но лицето и като на всяка японка – непроницаемо. Спирам до тук, защото съм сигурен, че искате да продължа.
Не искам и аз.
Бог да го прости и светла му памет на Детелин. Не беше за него думата ми. Ама някак да бъде другояче. В т а з и с т р а н а, както често се изразяваме.
  -----------------
* Председателят на Великото народно събрание Николай Тодоров, чието единствено задължение бе да удря звънецът, когато в залата ставаше напечено.