Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Досието на един ден

 

(Из „На масата на Румяна”)

На 17 януари 1990 год., с протокол № 52, комисия в състав лейтенант Минка Стоянова – председател и членове кап. Янчо Георгиев и майор Александър Стамболиев, унищожава ДОР * № 33146. Обект на разработката е „Европеец”, подвизаващ се под името Пламен Иванов Даракчиев, роден в Ямбол, неосъждан, женен с две деца, журналист по професия, неупражняващ обществено полезен труд, поради заниманията с противодържавна дейност. Това научих през февруари, т.г., когато най-сетне се наканих и пуснах заявление в Комисията по досиетата. Единственото, което намерих в тъничката папчица бе протокола за унищожаването на делото, факсимиле на титулната страница с гриф „Строго секретно!” и снимката ми. Защо моето досие е попаднало в прословутия списък за унижощаване на генерал Семерджиев от януари 1990 година, безспорно е любопитен въпрос. Все някой ден ще се спра на него. Засега по-важното е, че пропадат надеждите ми за обстойни мемоари. Но пък това не е болка за умиране. Нито в житейския, нито в Киркегоровия списък. Както казва покойният Иван Динков: „Спомените носят патрондаши, за можем лесно да умрем…” И така ще извадя един от тях. За случилоте се в един мартенски ден, който навярно е бил обстойно описан в унищоженото досие. Иначе Митьо Гестапото в книгата си „Шести отдел” е съвсем кратък: ръководството е било силно разтревожено от поредната изява на опозицията лично министърът (другарят Георги Танев) e поел ръководството за нейното неутрализиране.

--------------------
7 часа. Всеки по-пътя си

17 март 1989-та. В Кърджали пролетта идва рано. От прозореца на кухнята се вижда се вижда каменист склон, а в подножието храст, обагрен в жълто. През лятото камънака се напича и от него лъха безнадежденост, като онзи в Оран, описан от Албер Камю.
Седем часа е. Закусваме. Аз, жена ми и дванайсетгодишния ми син – Иво. След малко всеки ще тръгне по своя път. Иво към училишето в квартал „Възрожденци”, аз по моите си работи, Мария към гарата. Още не сме прибрали петгодишната ми дъщеря, която предвид на усложнените обстоятелства в семейството е при леля си в Белово.
Малко след седем. Давам на Мария оригинала на трите машинописни странички, а копието слагам в джоба. Признателен съм и. Можеше да бъде и другояче. Плана е тя да тръгне

 

за Нова Загора и да гостува на брат си, за да не буди подозрение. На Стара Загора ще прекъсне, ще си завери билета, ще се срещне с Константин Тренчев, ще му предаде документите и ще продължи пътя си. Денят се очертава неясен и за всеки случай сме се разбрали с адаша – Пламен Асенов, който живее в съседния вход. Вечерта към многолюдната им челяд с Маргарита - две момичета и момче, ще добавят и Иво.
В седем и половина вече съм на въжения мост над река Арда. Не съм обвесил нос. На трийсет и пет на човек няма как да му потънат гемиите. Събранието в Стара Загора е в 4 следобед, а до тогава има още много време. Пътят ми минава край микробара срещу хотел „България”, където пия набързо кафе и разменям някоя друга дума с познати. Но по ми харесва, когато е обедно или вечерно време. Защото по улиците хора, колкото щеш. Много от тях познават кореспондента на вестник „Народна младеж”. И все някой ще ме запита на къде съм тръгнал. Откровения ми отговор или ще изостри любопитството му, или ще го накара да се отдалечи бързо. По-често става второто. В случай, че все пак прояви любопитство обяснявам всичко охотно с подробности. Знам, че е шокиран, но това е целта.
На петия ден вече вече съм наясно с маршрута от кв. „Възрожденци” през реката до Окръжното управление на МВР. И щом от градския часовник се разнася прозвучи инструменталната вариация на „Вятър ечи, Балкан стене..”,** аз вече съм на стъпалата на управлението.
Днес, обаче ситуацията е различна. Вместо да се наведе и да извади от бюрото тетрадката, старшината вдига телефона и без да сваля очи от мен говори нещо някому. Обзема ме радостно предчувствие.

 

Един ден по-рано, вечерта

През 80-те години да живееш от другата страна на река „Арда”, в новия квартал на „Кърджали”, наречен мнозначително „Възрожденци” е жива мъка. Към „дискотеката”, както наричаха тогава режима на тока се добавя и режима на водата. Така че освен всичко друго, ексик ми е мярката за неотклонение по тогавашния чл. 39 от Закона за МВР. Сутрин в 8, на обяд в 12 и вечер в 20 часа.
Ето защо започвам да мисля сериозно въпроса. И измислям. Звъня на К. Той е историк в звеното за възродителния (така, наречения, както казваме днес) процес. Начетен, приятен човек, обича гроздовата. И разбира се, няма начин да не е ченге. Вечерта К. пристига у дома. Хапваме, пийваме и по някое време му показвам един лист хартия. Казвам му – така и така, приятелю, написал съм тук едно писмо, но съм много зле с падежите в руския език. К. взема и чете. А писмото е адресирано до културното аташе в посолството на СССР в София. И в него пише: „Така и така ,др. втори секретар, аз много обичам да чета съветска преса. Особено „Огоньок” и „Литературная газета”. Само че в Кърджали не винаги идват всички броеве и бих искал да дойда в София, за да си набавя тези от тях, които ми липсват. Имам само един проблем – срещу мен се води следствие и ми е наложена мярка за неотклонение – подписка и тъкмо поради тази причина съм възпрепятстван……”
К. намества очилата, оправя родителния падеж, пита ме дали наистина ще го изпратя, казва му, че тъкмо това смятам да направя утре сутринта.


9, 00 часа. Вдигат ми мярката (за неотклонение)

Ето, че нещата се нареждат, казвам си, докато вървя по стъпалата след цивилния, който изпратиха. Вървя си бодро, все едно отивам да си взема печалбата от тотото. Въвеждат ме в кабинета на генерал Кадирев, началника на Окръжното управление. Освен него вътре заместника му по ДС – Митрев. И още един цивилен, за който подразбирам, че не е тукашен. Т.е. с приказки от рода „ виж се, журналист си, социализма те е изучил и сега ти трябва да учиш хората, а рушиш всичко постигнато от Партията”. Или пък как по някое време с изненада разбирам, че са ходили при баща ми в Левски, Плевенско. (Не знам какво му са му говорили, но на другата вечер той пристигна ден уплашен. И за пръв път го видях за реве със сълзи. )
Към девет визитата ми приключва. Митрев ме изпровожда по стъпалата и мимоходом ме уведомява, че подписката е вдигната. За моя изненада, токмака уточнява, че независимо от това нямам право да напускам града. И че ако опитам, моментално отивам в ареста. Казвам му, че това не е законно. А той ми отвръща с фраза от някакъв филм – закона, свършва тук. А-ха, дойдохме ли на дума, отговарям му. И вече по стъпалата го чувам да подхвърля ехидно. Да внимавам да не ме срещнат случайно работници от Оловно-цинковия завод, защото на тях никак не им харесвал този така нарачен профсъюз „Подкрепа”.
Както и да е. Отдъхвам си. Тръгвам по главната. Минути след това ме настигат двама цивилни. Протестирам, не протестирам, набутват ме "Лада"-та. Карат ме в едно от районните управления. Вътре в приемната ми вземат паспорта с обяснението „ за справка” и ме оставят сам. Стоя така около половин час, гледам си часовника – наближава десет. След малко един от цивилните, почти момче надниква и ме пита искам ли кафе и изчезва без да дочака отговора ми. После влиза с кафето. Опитва се да ме заговори. Вече знае, че съм журналист и започва да ми разказва колко му е харесала статията на еди кой си в еди кой си брой. Изпивам кафето, с надеждата да се отърва по-бързо. Влиза още един. И той любезен. Нещата вървят направо към седянка.
А на мен в главата ми е –обедния час 12,30 и влака за Стара Загора. Направо са изписани с големи червени букви в нея. Влака е единствения ми шанс, тъй като по пътищата има капепета. По това време Кърджали е нещо като обсаден град и паспортните проверки на пристигащи и отпътуващи са нещо обичайно.
Решавам да действам, оставям любезния тон, влизам им остро и казвам, че си искам паспорта. Добре, добре, с досада в казва казва единия и излиза. Минава още половин часа, но го няма. Изправям се и казвам на другия, че ще си тръгвам. Секунда, казва ми той, излиза и след малко ми носи паспорта. Отдъхвам си. Излизам от управление, но на врата, по-младия ме догонва с листче в ръката. Направо да не повярваш - имал съм призовка от прокуратурата.


11 часа. Неловка ситуация при прокурора

Наближава единайсет, когато подминавам милиционерското управление, излизам на площадчето пред старата община. Прокурора Л.Б., ме посреща със сърдечно ръкостискане. Сядаме и после той става строг. Ама само за малко. Поднася ми за подпис предупредителен протокол. В него пише, че съм предупреден, че може да извърша престъпление като клеветя Народна Република България. Особено по чужди радиостанции. Отказвам, разбира се. Л.Б. не настоява. Той е млад, интелигентен и много разговорлив. Но след престоя в районното управление, аз вече започвам да вдявам каква е играта. Докато се чудя какво да правя, секретарката носи кафе. Прокурора започва да говори за литература, за журналистиката, която му била първата любов и за малко да кандидатствал във Факултета, но в последния момент размислил и записал право. И така, и така, той не спира да говори.
Отвън градския часовник подкарва „Хубава си моя горо”. Часа е 12 по обед. Край на пътуването ми. Събеседника ми не спира, но вече не е толкова уверен. Вече и двамата знаем за какво става дума и ситуацията става неловка. Даже отива към конфуз. Секретарката носи поредното кафе. Изпивам от учтивост, но усещам, че вече съм като надрусан: двойно кафе сутринта у дома, кафе в микробара, кафе одеве при милиционерите и тук вече не знам колко. Става ми жал за Л.Б., че не го ползват по предназначение, но пък и той не е малък. Тръгвам си, по-точно пускат ме, почти в 12,30 часа.


13,00 часа. Коварния план - в действие

Тъй като още не знам, че съм уволнен отивам в коресподентския си кабинет.. Той е в „Белия дом”, както тукашните казват на сградата на Окръжния комитет на БКП. В нея се помещава и Окръжния комитет на Комсомола. Кабинета ми е на предпоследния етаж. Над мене има голямо фоайе, в което всеки петък продават месо за другатите от Комитета.
Първото, което виждам като отварям вратата е, че липсва компютъра.(Не че по онова време отбирах тези машинки). От съседната стая, инструктурка от Комсомола любезно, но на ухо ме уведомява, че дошъл някакъв цивилен и го отнесъл. Докато я слушам в главата ми не щрака, а бучи и клокочи в усилие да измисли нещо. Идеята идва тъкмо навреме. Звъня по вътрешния телефон на кореспондента на „Работническо дело” Никола Кидиков, бог да го прости. Бачо Кольо, така и така имам повод да черпя, каня те на обяд в „България”. Кольо Кидиков, разбира се, знае всички подробности около мен, но е пред пенсия и не му пука много-много. Става и сяда с попържни срещу Тодор Живков и чавдарци. Един вид вътрешна опозицията в Партията.
Ресторант „България” е на две крачки, така, че малко сме се курдисали в полупразната зала. Плана ми е пъклен. Нищо не ми е направил Кольо, но в случая съм на принципа целта опрадава средствата. В центъра съм, в най-наблюдавания ресторант, обедно време и обядвам с коресподента на „Работническо дело”. Хапваме, пийваме и всичко е наред. Но само до момента, до който се хващам за корема. Бачо Кольо се сеща за язвата му, но аз не съм сигурен дали е тя или друго. И за всеки случай, трябва да отида до тоалетната. Отивам. До тоалетната е задния вход на ресторанта. От тях вземам на бегом между блоковете петстотинте метра до автогарата. Изваждам луд късмет. Виждам старозагорско такси. Качвам се и казвам на шофьора – за Хасково, но по стария път. После уточнявам, че съм за Стара Загора, но искам да минем през еди- кое село, защото имам работа там. Таксито следва посоките, които му давам и се движим към целта по селски пътища и по възможно най-обиколния начин. Стигаме селото, но аз се отказвам и му казвам да кара към Стара Загора. Шофьора съвсем са шашва, но какво пък – плащам.


Около 16 часа, Стара Загора

Пристигаме в Стара Загора. Таксито ме оставя точно пред пощата. Намирам автомат, звъня в дома на Константин Тренчев. Казвам му, че съм града и искам да ми обясни как да стигна до ул. „Червеноармейска”, където е дома му. Той е изненадан. И като в скоропоговорка изрежда, че че телефона му се подслушва и, че милицията вече е арестувала всички, които са се запътили за събранието. Но аз съм куражлия. Предния месец, пак при едно подобно меле в Карлово, извадих картата на журналист от „Народна младеж” и ченгетото се засуети. Толкова, колкото ми трябваше да мина като на парад през кордона и да вляза в обсадената жилищна кооперация на подкрепаджията Николай Маджев.
Този път, обаче, съм без късмет. Правя няколко крачки и до мен рязко набива спирачки кола спира „Лада”, без милиционерско обозначение.

Следва продължението

* Дело за оперативна разработка
** По онова време, покрай така наречения Възродителен процес, Възраждането бе на мода в Кърджали. А на всеки кръгъл час, от градския часовник звучиха възрожденски мелодии.

 

На снимките:

Най-отгоре: моите сложни отношения с кърджалийската милиция продължиха и след 10 ноември.  Март, 1989 год. Тълпа националисти, подкокоросани от ДС се опитват да линчуват мен и семейството ми.
На следващата снимка: 1988, кореспондентите на централните медии в Кърджали. Вдясно от мен е Никола Кидиков, кореспондентът на "Работническо дело"
По надолу: моя милост през първата си безгрижна година като кореспондент на "Народна младеж" за Кърждалийски и Смолянски окръг.

--------------


В този блог не се използва пълния член.
Автора не накърнява никому правата.
Напротив. Той е радетел за въвеждането на дублетната форма